Punta de Choros

27 декември 2009

На 2009г й оставаха 120ч съществуване. От календара падна поредния лист с дата 27 декември и към 10.30ч сутринта ме събуди звън от телефона.

Инсталация на Microsoft шрифтове в Ubuntu 16.04

14 януари 2017

нсталация на Microsoft шрифтове в Ubuntu се поражда от идеята браузърите в различните системи, да показват еднакво текстовото съдържанието на интернет страниците.

Ubuntu 16.04 инсталация на USB disk on Key

19 ноември 2016

Арсеналът ми от мобилни компютри съдържа Fujitsu Lifebook AH530. Това е бюджетна машина от 2011г на Intel Core i5-480M процесор и 4GB DDR3 RAM памет.

gparted

Paragon ExtFS for Windows

30 юли 2016

ExtFS for Windows е утилита на Paragon Software разработена през 2013г. Тя представлява решение, предоставящо пълен достъп на четене и на запис до раздели ...

msvcr100.dll is missing Windows 10

04 октомври 2016

Майк Патерсън от Plixer, компания по компютърната сигурност, публикува доклад , че Windows 10 изпраща данни в криптиран вид от вашата машина на всеки пет минути. Той е направил максимума, за да спре изтичането, но системата продължавала да изпраща информация.

Човекът е човек, когато е на път.
Тези думи са на един български поет с ватенка. Моят път е набелязан да не спя в леглото си. С лекота минавам в друга държава, в друг континент, но сутрин когато се събудя си казвам, че пак съм някъде далеч от дома. Дърво без корени и тогава си спомням думите на поета - когато цъфнат теменугите и работите стана зле ...

През 1994г близък човек за мен замина да живее в Чили. Изборът бе предопределен още от студентските години в Москва. Нищо не знаех за Чили, дори днес. Някаква смътна представа от кинохрониките и от ученето по география в училище, а още от краткия период съвместна работа с чилиец в Израел.

Две години по-късно получих единствено писмо с предложение да замина за Чили и помощ за устройване като минен инженер. Отговорих, но не последва второ писмо. Нещата отсреща бяха пропаднали и реших да не поемам риск.

През 2000г се видяхме в България и отново получих предложение да рискувам в Чили, което не взех на сериозно. Не получих отговорите, които очаквах.

Годините се търкаляха една след друга и на ред бе 2008г. Същото лято си дадохме среща в Израел. Тази среща бе равносметка на постоженията. Нямаше с какво да се похваля и след краткия престой отново получих предложение да посетя Чили. Година по-късно взех твърдо решение и купих билет до Чили. Този билет стисках цели 8 месеца. Заплатих 1800$, като полетът бе накъсан през две междинни летища. Първото - Рим, второто - Мексико. Месец преди датата, получих предложение да летя през Бразилия, като ми върнат разлика от съкратения маршрут. Логично приех и зачаках заветния ден.

Далеч от България, аз останах забравен. Останах без приятели. Но нямам обяснения как един човек за мен стана ангел-хранител и неговото име е Амнон. Той винаги е в сянка. Аз не знам къде живее, никога не ме канел на гости, но в точното време и на нужното място винаги е бил Амнон. Той прие присърце моето решение да замина за Чили. Даде ми допълнителен телефон и ме изпрати с куфарите до летището. Малко преди полета се срещнахме и пихме по кафе. Амнон е романтик по душа и е обиколил три пъти света. Съпругата му е аржентинка и съпреживяваше моите вълнения покрай пътуването до Чили. Разкази и наставления подходящи повече за малко дете, отколкото за приятел пък бил той и българин. На този човек съм крайно признателен и много задължен. Той не търси разменна монета, просто ми отговаря - ако имаш проблеми, позвъни на Амнон.

Настъпи дългоочакваният ден 14 декември 2009г. Точно в 15.00ч пред вкъщи се изсипа Амнон с такси и поехме към летище "Бен Гурион". По пътя - 36км до летището, той се опитваше да разсее терзанията ми. Хубаво вино и истинско месо - това е Чили за него.

Moето пътуване бе подсигурено с нов самолет Boeing 777. То не бе на един дъх, а с прекачване на летището в Сао Пауло Бразилия. С себе си носех куфар дрехи и солидна сума зелени пари. Дребни подаръци и суха храна бе ръчния багаж, споделящи учебник, плейър, фотоапарат и телефони. На летище Бен Гурион всичко протече обичайно с типичните въпроси за безопасност. Нормално е, ако летите с израелски самолет да ви задават странни въпроси от рода - кой ви опакова багажа, отлъчвахте ли се от него, приехте ли предмети за пренасяне от трети лица. Изтърпях предварителните два часа преди полет в мотане по магазините на летището и най-сетне се настаних в самолета. В всички направления моето място бе срещу крилото на машината.

Полетът до Сао Пауло е протежение от 11 860км. Това разстояние се прелетява за 12ч с скорост 850км/ч. Максималната скорост с която летеше самолета в едно от направленията бе 1011км/ч. Полетът е на висота 11км от земята, а температурата в този момент извън борда кове живака на -55'С.

Очаквах да пресечем Африка по пряка линия до Бразилия, но не би. Самолетът пое курс към Гърция, пресече Италия, прелетя над о.Сардиния, после зави и пресече южна Испания, прелетя над Канарските острови и когато навлезе навътре над Атлантическия океан пое право напред към Бразилия.

14 декември 2009г за мен бе студен ден. Температурата в Израел едва достигна 22'С по обяд. Бях облякал блуза с къс ръкaв, върху й вълнена жилетка с цип, а ролята на връхна дреха пое шушлекова спортна тужурка. Кинтите бяха в паласка с ремък през кръста, подобно на селските тарикати дошли да продават в София марули и репички покрай Великден.

Отлитането на самолета потуши притесненията ми и даде отпор на глада. За вечеря получих логичното блюдо за самолет. Малко по-късно се отваря закусвалня с сандвичи и кафе и понеже продължителността е дълга последва нов порцион.

Ben Gurion - Santiago de Chile

Ben Gurion

Ben Gurion

Не ми е за първи път с самолет, но този път бе доста дълго. Аз съм търпелив човек и последвалите 12 часа полет прекарах в креслото си. Спането бе дремане в поза ембрион. Самолетът е огромен и при излитане пластмасата му се разкърца и разпука. Това ме караше да се ослушвам. Пропадане в въздушни ями караше огромните му разперени криле да изпадат в вибрации и поглеждайки през илюминатора си представях екшън - картини. Нищо такова не се случи.

Второто нищо дойде когато кацнах. Амнон ми подметна, че в Бразилия ще ме чакат посрещачки амазонки по цици. Такива нямаше. Посрещна ме Давид, представителят на израелскитя авиолинии. Повече от сюрприз бе, че смяната става в Сао Пауло, а не Рио до Жанейро. Бразилия е огромна държава. Почти колкото Австралия по площ. Навлизането в нейна териотория от към океана до Сао Пауло отнемаше три часа полет. Бразилия ме посрещна студена. Нов сюрприз. С цели 13'С топло. Вълнената жилетка и шушляковата тужурка гарантираха телесната ми температура.

Сао Пауло се оказва транспортен и търговски център. Там кацаха самолети от Европа и Северна Америка. Градът, видян през самолета е огромен, хълмист, но латиноамерикански и беден. Летището не е първа младост, за сметка на това огромно. Преминахме през ръкав и после насочени през транзитни коридори към съответната порта. Наложи се да вървя пеша над километър и половина, да не кажа два по коридори, стълби между етажи. Давид водеше малцината туристи от моя самолет. По-голяма част останаха в Бразилия. Една част пое към Аржентина, а аз и още едно семейство поехме към Чили. Амазонките провериха паспортите и билетите ни. На вид кака трътла на високи токчета с мургава кожа.

Наложи се да сканират ръчния ми багаж, включително сваляне на колана заради металната тока. Английският им не бе силна страна, но стигаше да се оправя по лабиринтите.

Летището е своеобразен мол разбит на малки магазинчета минаващи за duty free. Никак не бе free. От цигари не разбирам, но бутилка вино за 80$ си е стъпистващо. Има обособени места заградени с паравани, където срещу заплащане, застаряващи каки ви правят масаж. Надникнах зад един такъв и масажа ми приличаше на "разхлабване за сеанс". Добрата новина е, че ако имате мобилно устройство, то Wi-Fi е безплатен.

Чаках близо два часа и гледах как хора от целия свят се търкалят по пейките. Повече разговаряха на майчиния си език между себе си, други дремеха убити от пътя и от чакането, трети просто тъпееха. Китайци, немци, руснаци, канадци. Пътуват - чели са Пеньо Пенев си отговарях мислено. Пред един от нужниците се бяха натъркаляли на пода група азиатци и ми стана жално за бъбреците им. Страхувах се от изстиване на аналното им отверстие, да не получат разхлабване. Милите те, кога ли са яли за последно, може да им се размине моя страх. Имаха вид всякаш живеят от месеци тук и нямат намерение да си ходят.

Настъпи check-in и отново поех по ръкав - коридор към самолет на ТАМ с детското лого "Вълшебното червено килимче". Цъкнах го за спомен и помахах на пилотите за поздрав. Те се шушнявеха в пилотската кабина, но отвърнаха на поздрава с усмивка. При всяко кацане пляскаме от благодарност на екипажа и да си призная винаги ме напираше да изкрещя бис. Мислено си представях, че бисът проработва и на забавен кадър нещата се връщат назад. Самолетът тръгва с опашката назад и се издига до определен момент , а после отново каца за ново пляскане, като в концертна зала след изпълнение на Лебедово езеро.

Отново попаднах на кресло с изглед към крилото. Това озачаваше, че ще търпя рева на мотора, но пък ще гледам аероните как издигат и приземяват самолета. На това място отчетливо се усеща допира на колесара о земята при кацане.

 Разстоянието Сао Пауло - Сантияго означваше ново висене на 11 000м височина в следващите 4 часа. Полетът този път бе по пряка линия и по средата стоеше Аржентина. Настъпи утро и малко преди да навлезем в облаците успях да разгледам земята. Приличаше на шахматна дъска. Някъде бях чел, че маршрутите над Бразилия са регламентирани, за да не стресират животните в Амазония.
Самолетът бе по-стар и по-тесен. Стюардесите обаче по-ми допадаха като излъчване спрямо азиатските си колежки. Първото което ме порази бе кристално белите им зъби. Едва ли не порцеланови. Гладки кожи пълна противоположност на казвазка жена. След първото следва второ. Никой на борда не говореше английски, но затова пък станах сеньор. Сеньор е обръщение към непознат мъж. Допуска се още кавайеро, от думата кавалер. След запознанство обръщението е дон, например като дон Корлеоне.

Тук следва един важен момент. В Чили се влиза след полълване на две митнически декларации. Декларацията е дублирана на английски и един от въпросите ми звучеше двусмислено. Поисках помощ, но на практика ми пратиха стюардеса от първа класа, която знаеше френски. Това никак не ми помогна, защото й преповторих фрази от времето на другарката Делова - учителката ми по френски език. Последва размяна на усмивки и молба да ми сипят бразилско кафе. Мисля, че наистина бе бразилско, защото поисках втора чаша. Следващите два часа отново заспах. Не сънувах и като се събудих ужас. Очите ми кървясаха. Трябва да се раздвижва при такова заседяване, но аз не го правех и това бе причината. Просто разходки по дългия коридор на всеки два часа. На идване също не го направих. Причината бе, че зад мен се лепнаха някакви тийнове. Те се целуваха, мачкаха, катериха по столовете и задължително на 5 минути ме ръгаха през седалката в бъбреците. Поне пет пъти ги псувах на всички възможни езикови версии и топих на стюарда, но ефект никакъв. Не издържах на боботенето и ръгането отзад. Амнон ме научи да не бъда срамежлив и да не позволявам да ме мачкат.

Sao Paulo airportSao Paulo airport

Sao Paulo airport

Los Andes

Santiago airport

Santiago airport

Самолетът финализираше своя полет и започна снижение. Изведнъж лъснаха гордите Анди и всички се прилепихме от възхита към илюминаторите. Тези от средния коридор бяха ощетени, затова избягвайте техните места.

22 декември е преломен ден и в южното полушарие настъпва лято. Върховете на Андите бяха задържали сняг и приличаха на прошарени старци. Виждаха се корита на реки, селища, извиване на пътища.

По Discovery Channel бях гледал предаване за особен кондор, чийто размах на криле достигал 15м. Като малък баба ми четеше приказки от 1001 нощ и помня, че имаше птица наречена Рух. Сега разбирате моето любопитство - аз исках да зърна Рух от Андите.

Кацнах. Този път слязох от самолета и следващите стотина метра извървях пеша до входа на летището. Последваха нови коридори и пресичане на границата. Печат и към гишетата на митницата. Викат един по един. Следва нов печат, като ви връщат малката бланка, която раздават предварително в самолета. Нея пазите до напускане на Чили. Загубите ли я - няма излизане и главоболията са гарантирани. Не знаех тази особеност и за малко да затрия бумагата.

Моят багаж излезе последен и чаках близо час. Лъхна жега, която ме принуди да правя "стрийптиз". По летището сноват карабинерите на Чили. Те са в зелени унифоми по двойки с жена, препасали револвери. Понякога водят куче. Помислих го за пумияр, но кучето също носи униформа с полицейски надпис. Кучето душеше куфарите и това ме опомни, че наистина дишах латиноамерикански въздух.

Финал на цялата галимация след като си намерите куфарите е да преминете през същинска митница. Тук обаче настава една търпана от туристи, примесена с всякакви местни типове. Посрещат ви извозвачи с колички на летището. Извозването е платено и тези хора от това заработват. Нахални са като конски мухи. Намерих си количка и я забутах сам към скенер - тунела. Настана една суматоха и ни декларации показах, ни разбрах какво ме питаха. Теглих им майните на ум и гледах някой куфар да не "оживее". Веднага последва нова вълна натрапници. Това са таксиметровите шофьори. Единият бе толкова напорит, че завързахме разговор. За него България бе понятие каквото за вас мили читателю е Гвинея. Географският му багаж включваше Испания, Германия и Франция. Мъчеше да налучка къде е България и тук се наслушах на тъпни, но така и не успя да ме спечели като клиент.

Градски транспорт няма и единственото извозване е с такси. Има банкомати, където разменяте твърда валута за чилийско песо. На летището има компании като Hertz за автомобили под наем. Автомобил под наем, например, нисан патрол е 52$/ден. Задължително огледайте какво получавате и върнете с пълен резервуар. Бъдете готови на излизане от летището да заплатите около 5$ такса път, ако се движите с автомобил. Обслужаващият персонал по гишетата не знае английски. Обясниха ми, че това не влизало в техните задължения и те го учели по желание. Образованието в Чили е задължително до трети клас. Сетне то става според финасовите възможности на родителите и никак не евтино. Има обществени училища, които са посредствени, докато платените са 100$/мес за дете и цената расте до 650$/мес.

Огън, следвай ме...

2 Response to "Излитане"

  1. fedora Said,

    Страхотно описание :)
    Влюбих се в Андите от снимката ти.
    Само дето ме разочарова с тия голи чилийки... бива ли така да се излагат и да не дойдат да те посрещнат, а? :)))

     

  2. Profruit Said,

    ЧНГ 2010 на патерички
    Благодаря за отклика и смелостта да севтосаш блога.
    Не чилийки, а бразилки, онези от фиестите с перата. Иначе влюбването е гарантирано. Каквото и да кажа ще е малко, но ще се опитам да го предам до край.

    поздрави

     

Публикуване на коментар

Този блог е реинкарнация на първите ми опити за споделяне в нета. На времето започнах с къси разкази на преживяното. После се обезсмисли и превърнах блога си в системно радио. Пиша единствено неща, които карат душата ми да живее: Ubuntu, WEB, Photoshop, Фотография, Споделено и т.н. Това е моето системно радио, разбирате ли? Моята вълна и вие сте на нея сега.

Архив на блога