Аз израснах на 200м от жп линия Истанбул - Бон. В 7-ми клас залепяхме върху линията монета от 5ст. Не всеки път я намирахме. Получаваше се пендар или подобие на сечена монета от времето на хан Крум. После преминахме на крепежни пирони и резултатът бе мини кинжали. Редене на камъни също премина изпитание. Ефектът беше поразителен. Мотрисата подскачаше, а камъните се пръскаха с оглушителен трясък.

Моят квартал се делеше на две от жп линията и преминаване на влак означаваше спускане на бариера от кантонер. Това бе бащата на Пепа Копейката. Кантонът бе обособен от две стаи и в служебната имаше телефон с динамо. Динамото се задвижваше от манивела и кореспондираше с жп гарата. Един ден дъртият Копейката се напи и ние докопахме телефона. Логично се свързахме с диспечера и съобщихме, че кантона не работи. По-късно кантона бе разрушен и този телефон стана мое достояние. Извадих динамото и запоих проводници. В края им се появяваше 110V. Накрайниците забивахме в пържоли и това бе методиката за обучение на кучето на братовчед ми. То не трябваше да взима храна от чужд човек, иначе получаваше 110V наказание, ако захапе пържолата.

От Копейката научихме, че има сигнални бомбички. Те трябва да бъдат наредени през 150м по три на брой. Така машиниста бива известен за авария на линия и задължен да спре. Появата на пиратки по това време ни вкара в нов адвентчър. Логично имаше инициатор и предводител на плана. Налепихме пиратки и зачакахме, залегнали в циганските гробища. Късметът се падна на международен влак, който след третия пукот наистина спря. Пътниците слязоха от влака, а след половин час се появиха милиционерски жигули. Нямах понятие какво е адреналин, но достойно го изживявах, като стисках тапата отзад. От Пепа Копейката подразбрахме, че се води тайно следене на квартала. Появата на агенти от Детска педагогическа стая ни сви малко. В детските си представи едва ли можехме да си въобразим филма на братя Ушаковски, но ние живеехме в своеобразна матрица.

Поредната пролетна ваканция решихме да подновим сеира и залепихме метално топче от голям лагер. Отново залегнахме в гробищата. За беда Диди се возеше в перето с гумена лодка и ловеше червеноперки. Бобчето бе поставено на релса върху мост над канала. Беше привечер и ред се падна на бърз влак за София. Електрическата мотриса настъпа бобчето и то изтрещя като куршум. В тъмното се виждаше огнено кълбо, което просъска покрай главата на Диди и се заби в канала. Мотрисата буквално подскочи и след около 1км композицията спря. От видяното бяхме като гръмнати и онемели. Групата се разпадна в следващите дни. Влаковете бяха отменени поради ремонт и замяна на релсата с нова. Никой нищо не разбра и това сложи край на нашата валдалщина.

След година Радо Читака една вечер се появи в центъра на Якоруда с кръст измъкнат от гробищата. Той се покачи на будката на спирката, вдигна гордо кръста и изрече съдбовните думи.

- Който се е клел, да излиза!

Същата вечер Венци македонеца правеше войнишко изпращане и за миг партийците се пренесоха на метри от софрата на войника пред митинга на Радо. Поехме нов курс и амплоа на опълченци. Застанахме около жп линия въоръжени с камъни и зачакахме. Късметът отнесе пътнически влак от Септември до Пловдив. Светещите купета бяха цел и единствено се чуваше лом на стъкла и искри от рикушети по вагоните. Якоруда носеше слава на Бермудски триъгълник от потрошители. На жп гарата в Пазарджик, влакът бил спрян и пътниците по-късно прехвърлени, защото много вагони били в отчаяно състояние.

Настъпи лято, което ни подари поредната лятна ваканция. Разрази се надпредвара в въоръжаването. Алхимиците в нас търсеха формулата на адската смес. Смесваше се всичко с надежда да догони ефекта на Хирошима и Нагазаки. Връх в технологите отвоюва Радо Читака. Той взе дръжката от мотиката на баба му и към нея прикрепи бомба с размери на ботуш. Полигон на изпитанията бе центъра на Якоруда и същата метална будка на спирката. Просто ламарините подсилваха тътена и фокусираха пламъка. Спирката бе облепена с разни плакати на комунистически величия, но след поредната атака, тя приличаше на Бейрут по онова време. Линиите към цивилизацията се облужваха от автобуси шкода, които влачеха ремаркета подобно на каравана. Една нощ гнева на възмездието отнесе подобно ремарке. Радо превантивно запали бойна димка и центърът на Якоруда се обви в гъст и лютив дим. Последният нощен автобус пое към Пазарджик и ни даде гръб чрез ремаркето си. Това бе сигнал за атака и всеки замята по ремаркето своето производство. Рейсът отпраши в облаци дим и канонада, а ремаркето се обагри в нови цветове от бомбомятането.

В тези години всеки петък бе посветен на Великата Отечествена и ние черпихме идеи от съветските филми. В тези времена едно бе сигурно - Газа пасти да яде.

Настъпи нова ера за нас. Ерата на барута и тъпкача. Печелише този, който добие най-мощно пушкало. С братовчед ми тайно след полунощ се промъкнахме в хоремака и отвлякохме стол. Краката на стола бяха от дебелостенна стомана и отличен материал за ствол на тъпкач. Поделихме си краката и се сдобихме с заветния мускет. По време на изпитанията за малко да не вдигна в въздуха гаража на баща ми с чисто новия москвич 1360. Там бях складирал амониева селитра, миниум, бронз, калиев перманганат и прочие суровини за адска машина.

Една зимна вечер си дадохме среща в двора на училището и всеки дойде въоръжен с своята разработка. Мадам Делова и другарката Стоилкова бяха тежко болни и по тази причина в осбободени от занятия. Първа цел стана кабинета по химия. На стените висяха портети на Ленин, Димитров и Менделеев. Те бяха нашите мишени, а ние времева проекция на опълченците от Априлското въстание. Атакувахме конака без много да му мислим. Наричайте го дежа ву, но сценаристите на Нико Тоскани с главен актьор (Steven Seagal) сигурно са изпаднали в делириум, за да възкресят тези батални сцени. Диди не играеше по правилата и дойде с ловната пушка на дядо му, а Иван Джандара с пистолета на баща му. Кабинетът по химия бе превзет на бърза ръка след няколко залпа от упор. Портретът на Ленин се превърна на дреп и не опази мазилката зад себе си. Правилата бяха прости. Изчегъртваш фосфора на 20 клечки от кибрит. Тъпкаш смачкана хартия, после бургия или съчми, и отново хартия. Прицел, а с другата ръка внимателно прокарваш щракалото на кибрит. Чакаш две секунди и държиш здраво приклада. Следва изстрел и откат.

Решили, че няма какво повече да убиваме в убития кабинет ние пренесохме своя гняв върху вратите на учителския кенеф. Кенефите по това време бяха на двора и единствено учителският бе с врата. Вратата стана на трески. Джандара не издържа и извади пистолета. Изпразни целия пълнител, но разрушаващия ефект не бе вдъхновяващ и не след малко Радо се появи с секретна разработка. Това бе подобие на картечницата на Леонардо да Винчи. Радо разполагаше с придворни, които имаха честа да презареждат оръжието. Това бе 12 цеви, наредени в кафез и се възпламеняваха от кибрит една след друга, чрез кръгообразно движение. В момент на изстрелите мускетът риташе здраво и Радо едвам го удържаше. Учителският кенеф заприлича на атакувана африканска колиба от ловци на роби.

Единствен кабинетът по руски език светеше и там бе седми клас. Ученичките на този клас бяха наши гаджета. Руският език се преподаваше от другаря Гаджев с никнейм - Черният галаган. Галаганът мразеше да стоим в часовете му по кецове, защото му смърдяло на катерици и редовно ни събуваше боси, от което смръднята задминаваше умрял скункс. За надраскан чин, галаганът биеше безжалостно с пръчка по главата и това ни напомняше поговорката, че кучето скача според тоягата. Изпразнихме тъпкачите, но на кръста пазехме домашно приготвени гранати. Граните бяха смес от миниум и бронз омесени с метални точета. Галаганът се появи на прозореца, да ни респектира, но това бе грешка. Незнайно кой от опълченицте метна по галагана бомба и това отпуши бента. Всеки извади своята граната и я заметна по галагана. Фасадата на стаята по руски език се пренесе в Сталинград 1943г. Галаганът би отбой, изгаси осветлението и накарал класа да залегне. Той не очакваше подобен юмрук на възмездие.

За жалост директорът на училището живееше наблизо и разпивал с баща ми по ракийка. Пукотевицата от внезапното избухнало априлско въстание го накарало да се поизантересува кои са комитите и какво става. Това сложи окончателен край на нашите подвизи. Директорът бе бивш боксьор, дошъл от макаренковско училище. Баща ми му бе дал зелена светлина и в следващите месеци аз на порции изпитвах силата на тока, а училището изживя своя ренесанс.

Центърът на Якоруда бе автобусна спирка и търговска верига на колхозническо-комунистическа поредица от магазини. Един от тези магазини за домашни потреби се управляваше от Юлко Балабана. Един прекрасен ден на тезгяха се появиха индийски прожектори. Те бяха два модела - за 2.80лв и за 3.20лв. По-скъпият бе с три батерии и светеше по-мощно. Всъщност той цепеше мрака с огромния си рефлектор и усилена крушка. Светеше в точка и се съпоставяше с фар на дълги светлини. Изплаках от майка ми заветните пари и се сдобих с един. Бях неземно щастлив. Прожекторът бе толкова силен, че осветявах дъното на улицата, а там бе къщата на бай Наки. Вечер той се прибираше от хоремака, но имаше навик да изпуска бойлера преди да прекрачи дворната врата. Логично го осветявах с братовчед ми и в отговор получавах качествени псувни. Другия край на улицата започваше от малко площадче и то бе сборен пункт на деца от три улици. Всеки бе екипиран с заветния индийски прожектор. Над Якоруда се строеше надлез над жп линията и пресечната улица на моята се бе превърнала в цариградско шосе. Тя бе важна артерия от Пазарджик към Баткун и по нея минаваха соц возилата на следните аграрни селища: Ляхово, Братаница, Паталеница, Баткун, Варвара и нагоре към Велинград. Дъното на улицата ми завършваше в оградата на Мара Шекерката, но over-селски водач от споменатите региони бе таранирал оградата и тя рухнала от забилото се возило. Томчо Шекера бе изсипал камара с кариерни камъни. По това време братовчедът на Коце Нинов - Бозайникът имаше навика да обикаля улиците и да чупи крушките по стълбовете. Имаше око на снайпер и не даваше шанс на лампите. След пореден рейд на Бозайника, улицата ни остана в мрак.

На малкото площадче си давахме футболни срещи отборите на улица срещу друга, но непосредственото движение на коли газеше гумените ни топки и ги превръщаше в непотребни гондоми за слон. Предложих на аверите да преградим улицата с камъните на Томчо. Така и направихме и резултатът на нашия труд издигна Великата китайска стена на Якоруда. Прескочихме оградата на баба Митра. Тя бе бетонна с дупки, достатъчни да проврем лъча на нашите прожектори. Залегнали зад оградата зачакахме жертвата. По мотора разбрахме, че е трабант. По мои сигнал включихме колективно прожекторите и насочихме лъча в очите на водача. Оградата на баба Митра се превърна в Звездата на Смъртта, само дето не можех тогава да дишам като лорд Вейдър. Трабанциолетът продължи на автопилот и очаквано рухна след жесток челен удар. Грохотът изключи прожекторите и ни пръсна на мига през двора на баба Митра.

Мечтаех да имам истинска футболна топка. Бразилка от 22лв, но това бе космическа цена за онези години. Задоволявах се с псевдо футболна топка от 4.50лв. Тя лесно се пукаше, за нова нямаше пари и падах на гумена от 1.20лв. Сливата на баба Митра и съседна вишна бе символическа за "циганска врата". Венци Пенчев в една поредна среща се изсили с левия си боц и заби новата ми топка в шип от сливата. Играта свърши. Настъпи вечер и отново се събрахме децата от трите улици. Имах джобно ножче, чекийка. Разрязох топката и внимателно я напълних с камъни. Заложих я на центъра на площадчето и в тъмното тя изглеждаше като забравена. Отново се окопахме зад оградата на баба Митра и зачакахме нещо да се случи. По пътя към вкъщи се задаваше леко подпийнал бай Наки. Той имаше навик да носи на леля Джовка мелба сладолед. В един момент той фокусира топката и се случи онова, което може да се случи на достоен център нападател. Бай наки носеше на босо гумени цървули, известни в онези години като селския адидас. Бай Наки се засили като Гаринча и в момента на съприкосновение с гумено кълбо натресе боца на Пеле. Топката леко се подмести, но бай Наки направи супер цухара с двойно салтомортале. Сладоледът се пльосна редом до осакатеното тяло на бай Наки. След преживения шок, бай Наки се затътри както куца калинка към вкъщи и през цялото време ни пусваше на копелета. Някой да го е карал да рита чужда топка.