Събуждането на 26 декември 2009г бе запланувано рано, защото този ден бе съдбовен за коменданте Андия. Патрисио звънеше на приятелите си и с командирски глас им казваше, че се е самопровъзгласил в този върховен чин. В Чили е нормално малкото ви име да бъде двoйно и обикновено това успокоява бабите на двете страни. Ренато - Стефан Параскева Андия означава малките имена да са в чест на избрана баба или дядо, следва малкото име на майката и фамилията на бащата.
Аз бях наел дизелов пикап с условие ръчни скорости. Решението бе с него да превозим продуктите за сватбата, а в последствие самите сватбари и техните приготовления. Сметката ни водеше на главната зеленчукова борса на Сатяго, защото разликата спрямо местния супер бе двойна. Последва едно возене до центъра, по-скоро гонене на времето. При максимална разрешена скорст от 120км/час, аз на моменти "пържех" до 150км/час. Машината бе чисто нов модел нисан и ускоряваше като необязден кон. Пристигането на борсата бе съпроводено с провиране между тесни улици и ранни търговци на едро. Позната родна картина от зеленчуковите борси. Учукани бусове и камиони, претоварени с "биопродукция". Тесен паркинг, който се администрира от понятен мачо с аутсайдерски дрехи. Плащаш за вход и втори път за място. Мачото поема задачата като диспечер на прилетял being 777, да ти укаже как точно да паркираш автомобила си. Логичните ръкомятания и сумтене на испански. Тук следва избор на шерп. Това са фалирали мъже над 50-те, който играят роля на кон в импровизирани рикши. Рикшите не са унифицирани и повечето приличаха на производи от час по трудово за аборигени или най-малкото с липсващата табела made in Kongo. С буржоазен знак на показалеца избрахме един и той роболепно завлачи след нас двуколката си. На цените бяха изписани имената на продукцията и в движение учех испански. Не мерят с турски кантари, но идеята бе същата и бях убеден, че докаран тон картофи се продаваше за два. Имаш право да мачкаш, да душиш, да щипеш, да се пазариш тоже. Купихме зеле на бройка, царевица на бройка, ягоди, лимони, дини, праскови, домати. Щайга ягоди от 5кг излезе 2$, а чувал лимони 10кг цели 5$, червени пресни картофи бяха по 0.4$ килограма. Покупката трябваше да покрие нуждите на 80 сватбара. Обиколихме борсата следвани от шерпа, който товареше в двуколката си. Обратно към пикапа, за което той сам прехвърли биопродукцията. На края получи възнагражданието си от 2$ за проведения с нас час. Да не дава Господ такава съдба.
Обратно в Quilicura. Тук обаче бе настъпила пълна суматоха покрай приготовленията. Трябваше с коменданте Андия да потеглим в 11ч, това се случи едва в 13.00ч. В Чили не живеят дойчовци и плюс минус-минус час два е нормално Идеята на сватбата бе да се проведе в уединено място в град Los Andes. Tози град се води окръжен и според мен населяван от 100 000 жители. Los Andes се намира на 75км северозапападно в Андите. Преводът на града е едноимен с великите планини. Най-после поехме, а слънцето на над сипеше плутоний, но пикапа бе оборудван с климатик. До Los Andes се стига по централната магистрала или Ruta 5 (път #5). Който и да изберете ви чакат три бариери по 5$ такса. Коменданте се прекръсти и настъпи с 150км/ч пикапа. Пред мен се наниза поредица от кадри и през целия път се любувах на природата. Селкостопанските работници в Чили са същите филипинци и тайландци. Садиха полски домати и си личаха по сламените шапки. На 50км разстояние от Сантяго в посока сватбата от лявата страна изникна комплекс в подножието на планината и се оказа, че това е ново огромно казино. В Чили няма публични домове, но това не значи, че срещу 50$ не можете да си купите сеанс от латинка. Това е положението. Има гастрольорки от Колумбия, Бразилия, Аржентина, като чиленос били най-скъпи. Пристигнахме след рисковано гонене в Los Andes. В Чили няма хляб познат в роден вид. Той е малки питки с размер на юмрук или в форма на малка кифла. Хлябът се продава на килограм и излиза 2$/кг. Чилийците не наблягат на хляба, а на месото. В Los Andes трябваше да намерим хлебарницата на "индианеца". Намерихме го, защото понятието град ме телепортира в с.Козарско - Пазарджишко 1942г. Прах, биволи, кончета, прах и накрая спряхме пред някаква кирпичена съборетина. Отворих вратата и за малко да изкрещя - хей Мексико, здравей, здравей! Май по-правилно е да кажа, че индианеца бе еднояйчен близнак на Марадона или поне негов неуспешен клонинг. Той донесе два кашона от банани пълни с мини питки. Опитахме по една и ги одобрихме. Гладен бях и ми бе все тая с френски набухватели или мая от конски отходи ги е правил. Нахвърли се да ме целува, но запознанството приключи с подаване на ръка. Разговор с него не се завърза, защото счете, че България е другото име на Белгия. Израел не му направи впечатление, нито знаеше английски. Слушаше ме много внимателно, кимаше глава, но нищо не отговаряше. Артист. Марадона бе ключова фигура. Той отговаряше за хляба, също за издигане на сватбената палатка, за приготвяне на месото. Обърнахме пикапа и поехме по магистралата. След около 20км намалихме и започнахме да избираме агне. Буквално на аварийното шосе "оператори на стада" извършваха ритуал, който целеше привличане на внимание на заможните гражданя. Те държаха разпорено и приготвено агне. Единия край бе повит в бял чаршаф, докато предния бе гол с кървищата. С акробатични движения размахваха закланото агне, хванали го за задните крайници. Аналогията определя да отгледам агне, да го заколя, изчистя, а после рано сутрин да застана на магистрала Тракия и да започна да го размахвам като флаг за формула едно пред профучаващите коли. Ами ако не го продам? Цял ден мухи и газове от автомобили и после яж куме пий! Мария Гигова спи, вместо обръчи, да започне да размахва шилета и агнета. Избрахме едно. Платихме някакви жълти копейки, колкто да си купи една текила и пакетче бомбонки чики-рики. Марадона го избира, яде сурово месо, души го нещо, хайде обратно.
Наложи се да спрем в центъра на Los Andes. Там имаше единствен светофар, в когото се разминаваха автобуси от революцията на Фидел Кастро и таксита опел-корса. Влязохме в някакво понятие за лимонадена борса. На практика това бе буренясал двор дал подслон на каси с лимонада под открито небе. Импровизация на тезгях и зад него касиерка с метиски произход. Офертата включваше всичко на консигнация плюс докарване на място. Оказа се, че Марадона развозва поръчките в града с камион от времето на Елвис Пресли. Ясно си казах, попадна ли сме на точния пич, боса на картела. Асфалтът свърши, по-скоро започна разбит асфалт и постепенно премина в черен път. Къщи от кирпич, което бе като черно-бял филм. В края на града се появи ново строителство и познатите модели къщи на Quilicura. Продаваха се. Жестоко, на пенсия тук ще си изтъркалям старините и то на оферта по 50 бонки в зелено. Ние продължихме и бях сигурен, че минах покрай градския басейн, защото думата piscina вече я знаех. И изведнъж завой на 90' в някаква тясна улица. Толкова тясна, че трябваше да прибера страничните огледала за обратно виждане иначе рискувах да изора кирпичения дувар. Влязохме в двора, чийто вход бе окупиран от конюшни и обор на бикове. Мухи и воня бе наместо добре дошли. Влязохме в двора. Апапите на Марадона бяха докарали скелето на палатката. Те я издигнаха по български - с клеща и тел.
Разтоварихме биопродукцията. Марулите бяха започнали да се спаружват. Всъщност всичко бе намятано на камара в пикапа и от пътя се бе закиснало като нова каца, хайде като кубчето на Рубик. Отгоре бе скалпираното яре. Отворихме вратата и веднага изхвърлихме кутийките от изпитата бира. Добре че в бирата няма in vino veritas, та се окопитих, че Мексико далеко. Марадоната получи уговореното заплащане, като напомни, че ако някой падне пиян от стола, нощувката в бунгало ще му струва 67$. Поехме обратно към Quilicura. Идеята схванах в движение. Прибираме се. Теглим си по една баня. Обратно към Los Andes, но облечен всекидневно, а в багаж слагаш официалния тоалет. Така и стана. Метнах куфарче с джиджини кундурки, копринена риза и копринен панталон, а сам в джинси с червена блуза. Нови 75км и обратни нови още толкова плюс логичните такси за магистрала. Изпомпих нисана с 180км/час и по пътя бях като сребърния куршум. В себе си имах три шофьорски книжки и едната бе заложена. В 17. 30 отново бях в Los Andes. Персоналът разпускаше с мексиканска бира, която не ми хареса. За мезе ми поднесоха праскови и кайсии. Компания ми стана един интересен човек. Той изпадна в умиление като разбра, че съм българин. Неговото име е Давид Хорхе. Този човек близо три години му трябвало да разбере каква е разликата между мама му стара и 'бало си е майката. Говори 4 езика, но българския му се видял ужасно труден. Човекът е с еврейски чилийски произход. Малък бива осиновен от американци и живее до 16г възраст в САЩ. После се връща в Чили, но Пиночет го подгонва и на 27г пристига в България. Записва медицина и успява да завърши с отличие, като 16г работи в някакво плевенско село, като доктор близо до Лом. Жени се за плевенчанка. Заминава в Германия, но носталгията го връща в Чили и тук жена му се развежда, защото случила на по-изгодна партия. Много обича България и се нарича мъдурко задето не останал в Германия. Давид също живееше под наем в квартал Quilicura и това стана повод за последвали срещи. Определено с него ми бе много леко, защото той превеждаше без всякакво усилие, като вкарваше български жаргон от преди 15 години. Давид ми даде отговори на въпроси, касаещи държавата му и разговора между нас бе повече от приятен.
Малко по-късно след нас заприиждаха роднини и приятели на младоженеца. Майката, пострадалия от инсулт баща, брата-артист, Кера, Клаудия, Балтазар, зета Давид.
Поредната екзотика бе идването на Начо. Начо е мексиканец, пилот на самолет, женен за аржентинка. Начо пристигна сам от Аржентина. Той подари на младоженците истински мексикански мариачи. Начо личеше, че е друг тип латино. Бе по-сдържан и подаваше ръка при запознанство. Проведохме кратък разговор, където любезно ме покани да го посетя в родния му град Мендоса.
Появата на кумът бе атракция. Той се изтупа в някакви мафиозски очила, облечен в латино американски костюм. Врътна се пред нас и каза артистично - That's my wife! Погледнах зад него и видях атрактивна жена. Жив и здрав да си - си казах. Настъпи опознаване свеждащо се до целувки, прегръдки и превземки. Аз пиех бира с Давид, мятках костилки от праскови и гледах четата на Марадона как се опитва да открие рецептата - "агне по хайдушки" за ТВ предаването "Гнусно".
Настъпи 19.00ч. Вече бях дегизиран като циганин годежар. Това се случи в едно бунгало. Истината е, че подобна катуна не би отивала дори на Дуко циганина от Мокрище, които остави 13 деца. Втората истина е, че по този начин ми се опитваше да втълпи колко екзотично е да се пренесеш в обител от времето на първите конкискадори. Нищо подобно, мечтаех да дойде ван дер Любе и да сложи край на тази илюзия или местния ХЕИ да затвори картела на Марадона, че и 67$ да спя с торо и с Макчо Пикчу, кончето отпред май така се казваше. Аз като съм долетял от Израел да не клатя баби по палмите, че доларите за нищо ги нямат. За капак ме довършиха местните "пършинги". Смучат кръв, а жилят като оси - москитос им викат.
Ново 20. Другарката от райсъвета закъсняваше за уречения час и 45минути по-късно тръгнахме да я дирим. Сватбарски автомобил отпраши да я търси. Имала лични дела и това бе причината.
Ново 20. А имате ли българско знаме? Нямаме. Тогава с две чилийски ще караме.
Менделсоновия марш се заместваше през цялото време с музика за латино фиеста. Той и не прозвуча. Другарката от райсъвета се изтъпани и всички утихнахме, като се чуваше само шляпането от шамари срещу москитос. Тя пусна своята плоча, която преведена в ефир би звучала така.
- Скъпи младоженци, уважаеми кумове, родители и гости! Събрали сме се в този ден да отпразнуваме сватбеното тържетсво на другарката П.Д.Д. и коменданте Андия. Вие уважаеми кумове, познавате ли ги точ в точ?
- Si!
- Грациас! Другарко П.Д.Д., съгласна ли сте да вземете за законен съпруг коменданте Андия?
- Si!
- А вие коменданте бла-бла-бла?
- Si!
- Ураааа! Обявявам ви за законни съпрузи докато смъртта ви раздели. Моля, подпишете докиментите!
Тук всички се смеят, други плачат, но никой не припадна, браво. Младоженците подписват, настъпване, шампанско, чупене на чашата и атака на манджата. Стоп! Преди атаката се появиха мариачите от Мексико и подкараха репертуара на Хулио Иглесиас и Антонио Бандерас. Те пяха близо два часа. В същото време всеки настанил се удобно зад масата се наслаждаваше на музиката, яденето и еуфорията. Аз се паднах до тонколоните и ми писнаха ушите. Поръчах си две пържоли порко и бутилка червено аржентинско вино. Нямам думи да опиша вкуса ми и от този ден всяко друго ми се струва оцет. Надухме здраво бузи и не след дълго атмосферата се нажежи. Настъпиха поздравления на възможни езици. Мариачите се оттеглиха и тяхно място зае оркестър "Кристал". Тук се вмъкна инструмента гуидао (не съм сигурен за името). Прилича на тръба, която е прорязана по дължина. Има дръжка, държи се вертикално с едната ръка, а с другата се тупка от палка. Звуците придават специфичното звучене на стила в латино музиката. Кристал наду децибелите и не спря да пее. През цялото време се подканяше, по-скоро крещеше - ариба, ариба! (ставай, ставай). Това взриви малката палатка и дансинга се разшири като се разнесоха вътрешните маси. По думите на Давид стила на музиката бе колумбиана или ча-ча-ча. Единствената българска дума която цепеше децибелите бе “наз-дра-веееее”. По едно време поискаха да покажем български танц и на мига се изви хоро. Диджея не бе наясно с българската музика и пусна Емил Костурица, после смени на някаква чалга, която за чилийците бе нищо повече от арабска музика. На третата песен нещата се върнаха в руслото и арибата отново разцепи околията на Андите. Мъжът с пончото изденси чилийски народен танц, който звучеше по-спокойно и различно от музиката за фиести. В два часа сутринта музикантите издишаха. Голямо блъскане, голяма ламбада пяха и тяхното място бе заето от гостите. Младоженецът зае барабаните и шоуто продължи. Към 02.30 предложиха по аперитивче и аз наблегнах на уиски. Тяхната текила и още повече хавана клуб не ми допадаше и уискито остана при мен. В 03.00ч Марадона каза, че е продал едното бунгало и предложи някакво друго на адрес в града. Казах ви, че е бизнесмен. Хапнах си парче торта и му теглих майните. Поиска ми 70$ за нощувка. Взех си куфара с дисагите и твърдо реших да се върна в Quilicura. Намерих една салата от магданоз с лимонов сок и чесън и я изядох профилактично за изтрезняване. Белих си портокали и се надувах с лимонада. Бях се разбрал Давид да ме води, но тук стана развален телефон и Давид "изпуши" към Quilicura. Оказа се, че няма места за преписване на Клаудия и Балтазар, но явно го приеха спокойно, защото отидоха да спят в опел корсата до конюшната. В 03.15 си взех довиждане с гостите (целувки и прощаване като на Казанский вокзал) и дадох обещание, че като стигна ще звънна.
Идването до Los Andes ми костваше 50 минути, но този път отне два часа. По цените на бариери си дадох сметка, че минах по друг път и вместо в Quilicura, аз влязох в непознат квартал. Близо час се лутах из кварталите. По улиците имаше всякакви образи, включително попаднах на групичка дишаща лепило. Малко след 5 сутринта открих точния адрес. Веднага си легнах, защото на сутринта трябваше да се върна отново в Los Andes, откъдето щяхме да поемем за Punta de Choros.
Аз бях наел дизелов пикап с условие ръчни скорости. Решението бе с него да превозим продуктите за сватбата, а в последствие самите сватбари и техните приготовления. Сметката ни водеше на главната зеленчукова борса на Сатяго, защото разликата спрямо местния супер бе двойна. Последва едно возене до центъра, по-скоро гонене на времето. При максимална разрешена скорст от 120км/час, аз на моменти "пържех" до 150км/час. Машината бе чисто нов модел нисан и ускоряваше като необязден кон. Пристигането на борсата бе съпроводено с провиране между тесни улици и ранни търговци на едро. Позната родна картина от зеленчуковите борси. Учукани бусове и камиони, претоварени с "биопродукция". Тесен паркинг, който се администрира от понятен мачо с аутсайдерски дрехи. Плащаш за вход и втори път за място. Мачото поема задачата като диспечер на прилетял being 777, да ти укаже как точно да паркираш автомобила си. Логичните ръкомятания и сумтене на испански. Тук следва избор на шерп. Това са фалирали мъже над 50-те, който играят роля на кон в импровизирани рикши. Рикшите не са унифицирани и повечето приличаха на производи от час по трудово за аборигени или най-малкото с липсващата табела made in Kongo. С буржоазен знак на показалеца избрахме един и той роболепно завлачи след нас двуколката си. На цените бяха изписани имената на продукцията и в движение учех испански. Не мерят с турски кантари, но идеята бе същата и бях убеден, че докаран тон картофи се продаваше за два. Имаш право да мачкаш, да душиш, да щипеш, да се пазариш тоже. Купихме зеле на бройка, царевица на бройка, ягоди, лимони, дини, праскови, домати. Щайга ягоди от 5кг излезе 2$, а чувал лимони 10кг цели 5$, червени пресни картофи бяха по 0.4$ килограма. Покупката трябваше да покрие нуждите на 80 сватбара. Обиколихме борсата следвани от шерпа, който товареше в двуколката си. Обратно към пикапа, за което той сам прехвърли биопродукцията. На края получи възнагражданието си от 2$ за проведения с нас час. Да не дава Господ такава съдба.
Обратно в Quilicura. Тук обаче бе настъпила пълна суматоха покрай приготовленията. Трябваше с коменданте Андия да потеглим в 11ч, това се случи едва в 13.00ч. В Чили не живеят дойчовци и плюс минус-минус час два е нормално Идеята на сватбата бе да се проведе в уединено място в град Los Andes. Tози град се води окръжен и според мен населяван от 100 000 жители. Los Andes се намира на 75км северозапападно в Андите. Преводът на града е едноимен с великите планини. Най-после поехме, а слънцето на над сипеше плутоний, но пикапа бе оборудван с климатик. До Los Andes се стига по централната магистрала или Ruta 5 (път #5). Който и да изберете ви чакат три бариери по 5$ такса. Коменданте се прекръсти и настъпи с 150км/ч пикапа. Пред мен се наниза поредица от кадри и през целия път се любувах на природата. Селкостопанските работници в Чили са същите филипинци и тайландци. Садиха полски домати и си личаха по сламените шапки. На 50км разстояние от Сантяго в посока сватбата от лявата страна изникна комплекс в подножието на планината и се оказа, че това е ново огромно казино. В Чили няма публични домове, но това не значи, че срещу 50$ не можете да си купите сеанс от латинка. Това е положението. Има гастрольорки от Колумбия, Бразилия, Аржентина, като чиленос били най-скъпи. Пристигнахме след рисковано гонене в Los Andes. В Чили няма хляб познат в роден вид. Той е малки питки с размер на юмрук или в форма на малка кифла. Хлябът се продава на килограм и излиза 2$/кг. Чилийците не наблягат на хляба, а на месото. В Los Andes трябваше да намерим хлебарницата на "индианеца". Намерихме го, защото понятието град ме телепортира в с.Козарско - Пазарджишко 1942г. Прах, биволи, кончета, прах и накрая спряхме пред някаква кирпичена съборетина. Отворих вратата и за малко да изкрещя - хей Мексико, здравей, здравей! Май по-правилно е да кажа, че индианеца бе еднояйчен близнак на Марадона или поне негов неуспешен клонинг. Той донесе два кашона от банани пълни с мини питки. Опитахме по една и ги одобрихме. Гладен бях и ми бе все тая с френски набухватели или мая от конски отходи ги е правил. Нахвърли се да ме целува, но запознанството приключи с подаване на ръка. Разговор с него не се завърза, защото счете, че България е другото име на Белгия. Израел не му направи впечатление, нито знаеше английски. Слушаше ме много внимателно, кимаше глава, но нищо не отговаряше. Артист. Марадона бе ключова фигура. Той отговаряше за хляба, също за издигане на сватбената палатка, за приготвяне на месото. Обърнахме пикапа и поехме по магистралата. След около 20км намалихме и започнахме да избираме агне. Буквално на аварийното шосе "оператори на стада" извършваха ритуал, който целеше привличане на внимание на заможните гражданя. Те държаха разпорено и приготвено агне. Единия край бе повит в бял чаршаф, докато предния бе гол с кървищата. С акробатични движения размахваха закланото агне, хванали го за задните крайници. Аналогията определя да отгледам агне, да го заколя, изчистя, а после рано сутрин да застана на магистрала Тракия и да започна да го размахвам като флаг за формула едно пред профучаващите коли. Ами ако не го продам? Цял ден мухи и газове от автомобили и после яж куме пий! Мария Гигова спи, вместо обръчи, да започне да размахва шилета и агнета. Избрахме едно. Платихме някакви жълти копейки, колкто да си купи една текила и пакетче бомбонки чики-рики. Марадона го избира, яде сурово месо, души го нещо, хайде обратно.
Наложи се да спрем в центъра на Los Andes. Там имаше единствен светофар, в когото се разминаваха автобуси от революцията на Фидел Кастро и таксита опел-корса. Влязохме в някакво понятие за лимонадена борса. На практика това бе буренясал двор дал подслон на каси с лимонада под открито небе. Импровизация на тезгях и зад него касиерка с метиски произход. Офертата включваше всичко на консигнация плюс докарване на място. Оказа се, че Марадона развозва поръчките в града с камион от времето на Елвис Пресли. Ясно си казах, попадна ли сме на точния пич, боса на картела. Асфалтът свърши, по-скоро започна разбит асфалт и постепенно премина в черен път. Къщи от кирпич, което бе като черно-бял филм. В края на града се появи ново строителство и познатите модели къщи на Quilicura. Продаваха се. Жестоко, на пенсия тук ще си изтъркалям старините и то на оферта по 50 бонки в зелено. Ние продължихме и бях сигурен, че минах покрай градския басейн, защото думата piscina вече я знаех. И изведнъж завой на 90' в някаква тясна улица. Толкова тясна, че трябваше да прибера страничните огледала за обратно виждане иначе рискувах да изора кирпичения дувар. Влязохме в двора, чийто вход бе окупиран от конюшни и обор на бикове. Мухи и воня бе наместо добре дошли. Влязохме в двора. Апапите на Марадона бяха докарали скелето на палатката. Те я издигнаха по български - с клеща и тел.
Разтоварихме биопродукцията. Марулите бяха започнали да се спаружват. Всъщност всичко бе намятано на камара в пикапа и от пътя се бе закиснало като нова каца, хайде като кубчето на Рубик. Отгоре бе скалпираното яре. Отворихме вратата и веднага изхвърлихме кутийките от изпитата бира. Добре че в бирата няма in vino veritas, та се окопитих, че Мексико далеко. Марадоната получи уговореното заплащане, като напомни, че ако някой падне пиян от стола, нощувката в бунгало ще му струва 67$. Поехме обратно към Quilicura. Идеята схванах в движение. Прибираме се. Теглим си по една баня. Обратно към Los Andes, но облечен всекидневно, а в багаж слагаш официалния тоалет. Така и стана. Метнах куфарче с джиджини кундурки, копринена риза и копринен панталон, а сам в джинси с червена блуза. Нови 75км и обратни нови още толкова плюс логичните такси за магистрала. Изпомпих нисана с 180км/час и по пътя бях като сребърния куршум. В себе си имах три шофьорски книжки и едната бе заложена. В 17. 30 отново бях в Los Andes. Персоналът разпускаше с мексиканска бира, която не ми хареса. За мезе ми поднесоха праскови и кайсии. Компания ми стана един интересен човек. Той изпадна в умиление като разбра, че съм българин. Неговото име е Давид Хорхе. Този човек близо три години му трябвало да разбере каква е разликата между мама му стара и 'бало си е майката. Говори 4 езика, но българския му се видял ужасно труден. Човекът е с еврейски чилийски произход. Малък бива осиновен от американци и живее до 16г възраст в САЩ. После се връща в Чили, но Пиночет го подгонва и на 27г пристига в България. Записва медицина и успява да завърши с отличие, като 16г работи в някакво плевенско село, като доктор близо до Лом. Жени се за плевенчанка. Заминава в Германия, но носталгията го връща в Чили и тук жена му се развежда, защото случила на по-изгодна партия. Много обича България и се нарича мъдурко задето не останал в Германия. Давид също живееше под наем в квартал Quilicura и това стана повод за последвали срещи. Определено с него ми бе много леко, защото той превеждаше без всякакво усилие, като вкарваше български жаргон от преди 15 години. Давид ми даде отговори на въпроси, касаещи държавата му и разговора между нас бе повече от приятен.
Малко по-късно след нас заприиждаха роднини и приятели на младоженеца. Майката, пострадалия от инсулт баща, брата-артист, Кера, Клаудия, Балтазар, зета Давид.
Поредната екзотика бе идването на Начо. Начо е мексиканец, пилот на самолет, женен за аржентинка. Начо пристигна сам от Аржентина. Той подари на младоженците истински мексикански мариачи. Начо личеше, че е друг тип латино. Бе по-сдържан и подаваше ръка при запознанство. Проведохме кратък разговор, където любезно ме покани да го посетя в родния му град Мендоса.
Появата на кумът бе атракция. Той се изтупа в някакви мафиозски очила, облечен в латино американски костюм. Врътна се пред нас и каза артистично - That's my wife! Погледнах зад него и видях атрактивна жена. Жив и здрав да си - си казах. Настъпи опознаване свеждащо се до целувки, прегръдки и превземки. Аз пиех бира с Давид, мятках костилки от праскови и гледах четата на Марадона как се опитва да открие рецептата - "агне по хайдушки" за ТВ предаването "Гнусно".
Настъпи 19.00ч. Вече бях дегизиран като циганин годежар. Това се случи в едно бунгало. Истината е, че подобна катуна не би отивала дори на Дуко циганина от Мокрище, които остави 13 деца. Втората истина е, че по този начин ми се опитваше да втълпи колко екзотично е да се пренесеш в обител от времето на първите конкискадори. Нищо подобно, мечтаех да дойде ван дер Любе и да сложи край на тази илюзия или местния ХЕИ да затвори картела на Марадона, че и 67$ да спя с торо и с Макчо Пикчу, кончето отпред май така се казваше. Аз като съм долетял от Израел да не клатя баби по палмите, че доларите за нищо ги нямат. За капак ме довършиха местните "пършинги". Смучат кръв, а жилят като оси - москитос им викат.
Ново 20. Другарката от райсъвета закъсняваше за уречения час и 45минути по-късно тръгнахме да я дирим. Сватбарски автомобил отпраши да я търси. Имала лични дела и това бе причината.
Ново 20. А имате ли българско знаме? Нямаме. Тогава с две чилийски ще караме.
Менделсоновия марш се заместваше през цялото време с музика за латино фиеста. Той и не прозвуча. Другарката от райсъвета се изтъпани и всички утихнахме, като се чуваше само шляпането от шамари срещу москитос. Тя пусна своята плоча, която преведена в ефир би звучала така.
- Скъпи младоженци, уважаеми кумове, родители и гости! Събрали сме се в този ден да отпразнуваме сватбеното тържетсво на другарката П.Д.Д. и коменданте Андия. Вие уважаеми кумове, познавате ли ги точ в точ?
- Si!
- Грациас! Другарко П.Д.Д., съгласна ли сте да вземете за законен съпруг коменданте Андия?
- Si!
- А вие коменданте бла-бла-бла?
- Si!
- Ураааа! Обявявам ви за законни съпрузи докато смъртта ви раздели. Моля, подпишете докиментите!
Тук всички се смеят, други плачат, но никой не припадна, браво. Младоженците подписват, настъпване, шампанско, чупене на чашата и атака на манджата. Стоп! Преди атаката се появиха мариачите от Мексико и подкараха репертуара на Хулио Иглесиас и Антонио Бандерас. Те пяха близо два часа. В същото време всеки настанил се удобно зад масата се наслаждаваше на музиката, яденето и еуфорията. Аз се паднах до тонколоните и ми писнаха ушите. Поръчах си две пържоли порко и бутилка червено аржентинско вино. Нямам думи да опиша вкуса ми и от този ден всяко друго ми се струва оцет. Надухме здраво бузи и не след дълго атмосферата се нажежи. Настъпиха поздравления на възможни езици. Мариачите се оттеглиха и тяхно място зае оркестър "Кристал". Тук се вмъкна инструмента гуидао (не съм сигурен за името). Прилича на тръба, която е прорязана по дължина. Има дръжка, държи се вертикално с едната ръка, а с другата се тупка от палка. Звуците придават специфичното звучене на стила в латино музиката. Кристал наду децибелите и не спря да пее. През цялото време се подканяше, по-скоро крещеше - ариба, ариба! (ставай, ставай). Това взриви малката палатка и дансинга се разшири като се разнесоха вътрешните маси. По думите на Давид стила на музиката бе колумбиана или ча-ча-ча. Единствената българска дума която цепеше децибелите бе “наз-дра-веееее”. По едно време поискаха да покажем български танц и на мига се изви хоро. Диджея не бе наясно с българската музика и пусна Емил Костурица, после смени на някаква чалга, която за чилийците бе нищо повече от арабска музика. На третата песен нещата се върнаха в руслото и арибата отново разцепи околията на Андите. Мъжът с пончото изденси чилийски народен танц, който звучеше по-спокойно и различно от музиката за фиести. В два часа сутринта музикантите издишаха. Голямо блъскане, голяма ламбада пяха и тяхното място бе заето от гостите. Младоженецът зае барабаните и шоуто продължи. Към 02.30 предложиха по аперитивче и аз наблегнах на уиски. Тяхната текила и още повече хавана клуб не ми допадаше и уискито остана при мен. В 03.00ч Марадона каза, че е продал едното бунгало и предложи някакво друго на адрес в града. Казах ви, че е бизнесмен. Хапнах си парче торта и му теглих майните. Поиска ми 70$ за нощувка. Взех си куфара с дисагите и твърдо реших да се върна в Quilicura. Намерих една салата от магданоз с лимонов сок и чесън и я изядох профилактично за изтрезняване. Белих си портокали и се надувах с лимонада. Бях се разбрал Давид да ме води, но тук стана развален телефон и Давид "изпуши" към Quilicura. Оказа се, че няма места за преписване на Клаудия и Балтазар, но явно го приеха спокойно, защото отидоха да спят в опел корсата до конюшната. В 03.15 си взех довиждане с гостите (целувки и прощаване като на Казанский вокзал) и дадох обещание, че като стигна ще звънна.
Идването до Los Andes ми костваше 50 минути, но този път отне два часа. По цените на бариери си дадох сметка, че минах по друг път и вместо в Quilicura, аз влязох в непознат квартал. Близо час се лутах из кварталите. По улиците имаше всякакви образи, включително попаднах на групичка дишаща лепило. Малко след 5 сутринта открих точния адрес. Веднага си легнах, защото на сутринта трябваше да се върна отново в Los Andes, откъдето щяхме да поемем за Punta de Choros.
и аз бях там и се веселих, и цяла нощ ядох, и мексиканска бира пих.
Oгън, следвай ме...
0 Response to "Los Andes"
Публикуване на коментар