Ние се познаваме, нали ?Пиши или се обади. (воля Ваша) .Аз се казвам Ерхан (партизанското ми име е Емил Солаков) Как те намерих ли? Москва почиваше от 31.12 до 9.01. Но ние работехме.Макар че нямаше кой знае колко работа.Просто бяхме длъжни да бъдем по работните си места.Значи много свободно време ( в обикновено работно време нямам нито една минутка свободно време, търсят ме по телефона поне 200 пъти на ден).По празниците и почивните дни в Москва работят само турците и светофарите.И си Викам, я да видя какво знае за мен google?.Написах на търсачката Ерхан Солак-нищо не излезна.Значи светът нищо не зная за мене.Помислих си,може би нещо за партизанското ми минало?.Ооо чудо.Излезна твоят блог.Веднага те изчислих.Пишеш интересно.Браво.Утре от работа ще ти изпратя още една снимка от онези дни.
В злополучният август 28 бях забравен от разсеяния второ-курсник Ваньо на ужасния 'Киевский вокзал" в година 1987. Компания на перона ми споделяше Веселин. Последва шок от преживяна нощ в общежитието на държавен университет "Ломоносов". Шокът никога не идва сам, защото последва втори, а след него поредица от шокове. Най-после се озовахме в общежитиетие на нарочения институт. Бивш хотел от Олимпиада -Москва 1980 на проспект "65 години от Октомврийската революция". Бъдещата ми стая бе преживяла поредица от смерч, атомен удар и гражданската война в Ливан. Само каса напомняше, че е имало входна врата. легла без пружини, прозорци без крила. Мизерията се усилваше от непривично студения август давен от дъжд. Стисках зъби, защото с все сили исках да се върна в България. След месец към първи курс на землячеството се присъединиха 5 момчета от България. От тях запомних Васко и Емил Солаков. Двамата станаха съквартиранти (деляха обща стая) и живееха в дъното на коридора.. Стаята завюва имидж на свежа западна музика от България, винаги пресни торти и терен за блядки. Учението в института наложи свойствен начин на живот. Занятията започваха всяка сутрин в 09.30ч. Обедна почивка от 12.00 до 12.300. Напускане в 17.00ч. Практически целият ден преминаваше в института. Следваше висене по опашки за хранителни продукти. Към 19.00 се прибирахме и задължително преспивахме по 2 часа. Към 21.30-22.00 следваше приготвяне на вечеря. Кулинарните ми умения ме правеха безспорен лидер и моята стая се славеше като бг кухня, а още авангарден бръснаро-фризьорски салон, за който Долче и Габана днес само могат да мечтаят.. Рита "Гладната" редовно бъркаше в тенджерата с коментар "какой хороший супчик" и за нея не бе проблем срещу порция супа топчета, да преспи с най-настървения. Често имаше свади или тупалки, кой да придърпа Рита пръв за вечерта. Сръднята не траеше повече от седмица, защото Рита с лекота изглаждаше проблема.Тя обичаше всички българи. Подготовка на домашни и курсови работи започваше след 22.00 и понякога отнасяше до 03.00 сутринта. Мързеливите ходеха при Емо да играят белот или слушат Sade, Black, U-2. Всъщност, всеки ходеше при Емо, чийто съквартирант има полов ден. Стаята не отказваше, да се трансформира в лисичарник от сероводорните руски цигари, който някой вдишваха от нужна показност. При минус 20'С навън, ние ходехме по къси панталони и джапанки. Стаята бе с отворен прозорец, защото парното бе демонично мощно. Ако закъсняваше в началото на сезона, ние редихме по пода електрически котлони и ги пускахме на празен ход, да греят. Ел. инсталацията не издържаше и разни виетнамци ходеха да ровят в таблото и да повиетнамчват инсталацията с виетнамски бушони, които не се различваха много от арматурно желязо.
От 03.00 до 07.20 се броеше за сън, като в 8.20 задължително трябваше да си напуснал общежитието, за да не получиш закъснение в дневника. На 21 години това се понася леко. След обяд всички заспивахме на лекцииите като хипнотизирани върху масите. Аз също заспивах, не издържах, защото обяда се оказваше за пореден път варени картофи с телешко и имаше задължителната оловна тежест. Българите бяха задължени да седят на предните маси, като чужденци. Настана опознаването и оформяне на групи. Аз делях стая с Веселин от Ямбол. Веселин бе рус и носеше мустак. Имаше руска физиономия и това го дразнеше. В първи курс изучавахме висша математика по сборник задачи на някой си Клетенников. Весо чаткаше задачите и бе неоспорим математик, но най-важно за него бе, че току-що излезли след дълга казарма, той направил сефтето. Стаята ми бе приела роля на конгресна зала по въпросите на половия акт, а главен оратор и идеен ръководител се открояваше Весо. Издигна предложение да закачим календар, където всеки един да отбелязва събитие "търкане на месата". Идеята отшумя, а Весо си завоюва прякор Веселин Клеценников. Веселин не бе никакъв Дон Жоан или морски гларус, защото така си остана само с една бройка до края, за която се ожени, но негова е заслугата бъдещият му кум да получи update на фамилията. Валентин Башев бе момче от Смолян и той склони да бъде кум. Един ден Башев се съблече пред нас, докато играехме карти, да се къпе и уби представите ни за мъжко достойнство. Клеценников изтърси "ебаси, ти не си Башев, а Курбашев" и край. Валентин до последно от този момент го наричахме Курбашев. Весо не си мереше езика и плоските му шеги обиждаха.Една нощ той се къпеше в банята в подготовка за поредна нощ с полова консумация, аз учех нещо и тайно при мен дойде Емо. Емо носеше заряда на отмъщението, защото ме посвети в лична вендета. Вендета като В. Знаех, че Весо държи руски презервативи под възглавницата си и винаги 5 на брой. Руските презервативи бяха като руските коли ЗАЗ, москвич. Вероятно военен завод бе преминал конверсия, защото презервативите бяха на вид гума от военен противогаз с обилна пудра талк. Емо носеше игла и надупчи презервативите на Весо. Този партизански акт ме караше да нося кръста на подозрението при евентуални съмнения. Логично избухна пуническа война и близо 10 дни с Весо не си говорехме, но не издадох атентатора. Веселин винаги се успиваше, защото аз го събуждах, но не и следващите дни. Стаите с земляци бяха 7, но значими бяха само 3. Третата стая бе населявана от Красимир Кръстев и Домниго Мба Ел Соно Ндзанг. Землячеството подслони под крилото си гърка Янис Макадасис и при софри, той не пропускаше да вдигне чаша с ракия и да опита филия с лютеница.
Сито на визитите бе сигнал предаван от поколение на поколение, взаимстван от азбуката на Морз. Всеки български радист ще ви каже, че набрани букви "ЩЪ-ЩЪ-ДЪ" с телеграфния ключ се получава родното "да ти .ба майката". Щъ-щъ-дъ по продължителност е дълъг за чукане на вратата, мелодичен и лесноусвоим.Янис и Доминго също бяха посветени в родната парола. След ваканция се събирхме в стаята на Емо или Красимир. Лимитираната от границата ракия до 2л се изпиваше същата нощ и без всякакво съмнение ни превръщаше в индиянци вкусили огнена вода. Често не се стигаше до порцелановото пони, а се драйфаше директно в гардероба на Доминго, защото бил черен. Доминго го приемаше за акт на български ККК и млъкваше за месец обиден. Една нощ обаче се премина по нов почин. Изкара се подцинкована кофа в коридора и който дереше козата-в нея. На сутринта обаче руснаците-съседи се изстрелваха към нужника и по пътя се чуваше сритана кофа. В подобен момент аз усвоявах колорита на руския език и неговото богатсво. Незабравим остава върхът му с думата "пиздохуйовина". Така нарекоха кофата ни на въпрос, кой е минирал коридора с нея?
Моите търговски качества не блестяха и ползвах помощта на Емчо Бадемчо. Животът на шейх изискваше да имаш нужни авоари в рубли. Касиерката на института за пример получаваше 70 рубли месечно, а моята стипендия бе 134рубли. От тях плащах 2 рубли общежитие. В цената влизаше вода,електричество и отопление. 25 рубли/мес харчех за храна. Остатъкът бе приличен, но не задоволяваше и увлечението ни превърна в куфарни търговци. Класическите "кросовки ромика" и благоевградските адидас, който не помни, означава, че е много млад. Говоря за родно производство маратонки, които за един западняк биха били поредните кожени соц. цървули, понеже петилетка след петилетка се произвеждаше един и същ модел. Съветският човек бе хишник на подобни аксесоари и плащаше с замах, за да покаже статус. Пародия бяха съветски костюми с адски алени галстуци върху бял роден кожен адидас.Ромиката се харчеше 300 рубли чифта, а адидаса 350рубли твърдо. Посредниците от Урал и разните там автономни республики плащаха в брой и споделяха, че после по родните земи ги продавали двойно. Понякога ставахме жертва на Остап Бендаровци. Взимаше се от една стая лява маратонка, уж да се мери, а от друга стая дясна и после ужилините чакаха от умрял писмо. Следваше прегупиране на остъците и поделяне на мизерна печалба. Далаверата не се заключаваше до маратонки. Разсъбличането бе пълно и се предлагаше целия наличен гардероб. Модерни тесни кожени вратовръзки, копринени ризи, карирани панталони гарантираха обновяване на гардеробите ни. Първатата ми работа в България бе посветена в ден обикаляне по "Витошка" и купуване на пуловери, дънки, анцузи, маратонки. Емблемка адидас гарантираше небивали печалби. В края на осемдесетте години се носеха престижни турски кожуси, продавани единствено в "Кореком" срещу твърда валута. Кожусите бяха от агнешка кожа, подобни на дядо Мраз/Коледа. Днес такава гъбина никой не би облякъл, защото ще прилича на избягал от черно-бял филм или преживял дълга кома. Имах безупречен турски кожух, обличан само за парад, през останалото време ходех с някаква синтетична грейка с цип, наричана грейка, канадка или виетнамка. Не помня. "Парадът" се заключаваше в ресторант на 9 IX, 7XI или Нова година в престижен ресторант. Ресторантът се резервираше седмици преди посещението и се влизаше само с международен паспорт. Ако водиш придружителка, нейният куверт бе вложена банкнота от 10 рубли в паспорта, която потъваше в джоба на вахтьора. Продадох кожуха и предложих на Емо да го водя на "Болшой театър". Представление балет обещаваше да бъде интересно. Моят интерес бе продиктуван от чисто технически аспект. Да видя що за джангър се вдига вътре. Емо отказа с думите, че от балерините силно се възбуждал. Аз отидох. Начало 19.00 до 23.30 с два антракта. Нищо особено. Пяха, скачаха, засилваха се, пих шампанско в антракта и ядох бисквити намазани с хайвер.Вътре е тясно с амфитеатрално разположение, като за комитите от върхушката има обособени кабинки. Останах с впечатление, че Горби бе по същото време.
Спомените говорят, че аз пръв бях притежател на компютър. Силна дума за днешните представи. Това бе 8 битов компютър с 48килобайта памет и 3.5мегахерца процесор. Видео и аудиокарта в днешния си вид нямаше, зареждаше се от касетъчен магнетофон. За монитор задължително бе преправян съветски телевизор. Компютрите бяха на база английски "ZX80 Sinclair" с космическите 1350 рубли цена и задължително висене от 2-3 часа на опашка.Чакахме по 4 минути за зареждане на игра с размер от 40килобайта. Стаята ми се превърна в гейм зала. Емо се увлече и след моя консултация стана щастлив обладател на подобна прищявка.
На 17 юни 1992г под ръководството на знамения професор Именитов -аз, Емо, Весо и Красимир защитихме колективна диплома. Моята задача се свеждаше до обобщаване на резултати от тяхни анализи. Бих казал най-лесно се падна на мен. Дипломата ни касаеше железистите кварцити на град Кривой рог. Длъжни бяхме да посетим този украински град в годините на разпад на СССР. Ужасен град. Дълъг 100км и широк едва километър, следващ рудното тяло под земята. Фактически градът се местеше с изкопване на желязото и изоставените жилища приличаха на мъртъв град. Хиперинфлация и червена кал заливаше улиците на този забравен от Бога град На 22 юни аз се прибрах окончателно в България и това прекъсна връзката ми с Емил Солаков. Шестнадесет години по-късно, аз научих истинското име на човек, който бе част от моя живот и верен приятел към даденото време.За мен си такъв, както се именуваш, но ще те запомня като Емил Солаков - момчето с къдравите коси и твоята Люба.
Тогава бяхме само на 22.
От 03.00 до 07.20 се броеше за сън, като в 8.20 задължително трябваше да си напуснал общежитието, за да не получиш закъснение в дневника. На 21 години това се понася леко. След обяд всички заспивахме на лекцииите като хипнотизирани върху масите. Аз също заспивах, не издържах, защото обяда се оказваше за пореден път варени картофи с телешко и имаше задължителната оловна тежест. Българите бяха задължени да седят на предните маси, като чужденци. Настана опознаването и оформяне на групи. Аз делях стая с Веселин от Ямбол. Веселин бе рус и носеше мустак. Имаше руска физиономия и това го дразнеше. В първи курс изучавахме висша математика по сборник задачи на някой си Клетенников. Весо чаткаше задачите и бе неоспорим математик, но най-важно за него бе, че току-що излезли след дълга казарма, той направил сефтето. Стаята ми бе приела роля на конгресна зала по въпросите на половия акт, а главен оратор и идеен ръководител се открояваше Весо. Издигна предложение да закачим календар, където всеки един да отбелязва събитие "търкане на месата". Идеята отшумя, а Весо си завоюва прякор Веселин Клеценников. Веселин не бе никакъв Дон Жоан или морски гларус, защото така си остана само с една бройка до края, за която се ожени, но негова е заслугата бъдещият му кум да получи update на фамилията. Валентин Башев бе момче от Смолян и той склони да бъде кум. Един ден Башев се съблече пред нас, докато играехме карти, да се къпе и уби представите ни за мъжко достойнство. Клеценников изтърси "ебаси, ти не си Башев, а Курбашев" и край. Валентин до последно от този момент го наричахме Курбашев. Весо не си мереше езика и плоските му шеги обиждаха.Една нощ той се къпеше в банята в подготовка за поредна нощ с полова консумация, аз учех нещо и тайно при мен дойде Емо. Емо носеше заряда на отмъщението, защото ме посвети в лична вендета. Вендета като В. Знаех, че Весо държи руски презервативи под възглавницата си и винаги 5 на брой. Руските презервативи бяха като руските коли ЗАЗ, москвич. Вероятно военен завод бе преминал конверсия, защото презервативите бяха на вид гума от военен противогаз с обилна пудра талк. Емо носеше игла и надупчи презервативите на Весо. Този партизански акт ме караше да нося кръста на подозрението при евентуални съмнения. Логично избухна пуническа война и близо 10 дни с Весо не си говорехме, но не издадох атентатора. Веселин винаги се успиваше, защото аз го събуждах, но не и следващите дни. Стаите с земляци бяха 7, но значими бяха само 3. Третата стая бе населявана от Красимир Кръстев и Домниго Мба Ел Соно Ндзанг. Землячеството подслони под крилото си гърка Янис Макадасис и при софри, той не пропускаше да вдигне чаша с ракия и да опита филия с лютеница.
Сито на визитите бе сигнал предаван от поколение на поколение, взаимстван от азбуката на Морз. Всеки български радист ще ви каже, че набрани букви "ЩЪ-ЩЪ-ДЪ" с телеграфния ключ се получава родното "да ти .ба майката". Щъ-щъ-дъ по продължителност е дълъг за чукане на вратата, мелодичен и лесноусвоим.Янис и Доминго също бяха посветени в родната парола. След ваканция се събирхме в стаята на Емо или Красимир. Лимитираната от границата ракия до 2л се изпиваше същата нощ и без всякакво съмнение ни превръщаше в индиянци вкусили огнена вода. Често не се стигаше до порцелановото пони, а се драйфаше директно в гардероба на Доминго, защото бил черен. Доминго го приемаше за акт на български ККК и млъкваше за месец обиден. Една нощ обаче се премина по нов почин. Изкара се подцинкована кофа в коридора и който дереше козата-в нея. На сутринта обаче руснаците-съседи се изстрелваха към нужника и по пътя се чуваше сритана кофа. В подобен момент аз усвоявах колорита на руския език и неговото богатсво. Незабравим остава върхът му с думата "пиздохуйовина". Така нарекоха кофата ни на въпрос, кой е минирал коридора с нея?
Моите търговски качества не блестяха и ползвах помощта на Емчо Бадемчо. Животът на шейх изискваше да имаш нужни авоари в рубли. Касиерката на института за пример получаваше 70 рубли месечно, а моята стипендия бе 134рубли. От тях плащах 2 рубли общежитие. В цената влизаше вода,електричество и отопление. 25 рубли/мес харчех за храна. Остатъкът бе приличен, но не задоволяваше и увлечението ни превърна в куфарни търговци. Класическите "кросовки ромика" и благоевградските адидас, който не помни, означава, че е много млад. Говоря за родно производство маратонки, които за един западняк биха били поредните кожени соц. цървули, понеже петилетка след петилетка се произвеждаше един и същ модел. Съветският човек бе хишник на подобни аксесоари и плащаше с замах, за да покаже статус. Пародия бяха съветски костюми с адски алени галстуци върху бял роден кожен адидас.Ромиката се харчеше 300 рубли чифта, а адидаса 350рубли твърдо. Посредниците от Урал и разните там автономни республики плащаха в брой и споделяха, че после по родните земи ги продавали двойно. Понякога ставахме жертва на Остап Бендаровци. Взимаше се от една стая лява маратонка, уж да се мери, а от друга стая дясна и после ужилините чакаха от умрял писмо. Следваше прегупиране на остъците и поделяне на мизерна печалба. Далаверата не се заключаваше до маратонки. Разсъбличането бе пълно и се предлагаше целия наличен гардероб. Модерни тесни кожени вратовръзки, копринени ризи, карирани панталони гарантираха обновяване на гардеробите ни. Първатата ми работа в България бе посветена в ден обикаляне по "Витошка" и купуване на пуловери, дънки, анцузи, маратонки. Емблемка адидас гарантираше небивали печалби. В края на осемдесетте години се носеха престижни турски кожуси, продавани единствено в "Кореком" срещу твърда валута. Кожусите бяха от агнешка кожа, подобни на дядо Мраз/Коледа. Днес такава гъбина никой не би облякъл, защото ще прилича на избягал от черно-бял филм или преживял дълга кома. Имах безупречен турски кожух, обличан само за парад, през останалото време ходех с някаква синтетична грейка с цип, наричана грейка, канадка или виетнамка. Не помня. "Парадът" се заключаваше в ресторант на 9 IX, 7XI или Нова година в престижен ресторант. Ресторантът се резервираше седмици преди посещението и се влизаше само с международен паспорт. Ако водиш придружителка, нейният куверт бе вложена банкнота от 10 рубли в паспорта, която потъваше в джоба на вахтьора. Продадох кожуха и предложих на Емо да го водя на "Болшой театър". Представление балет обещаваше да бъде интересно. Моят интерес бе продиктуван от чисто технически аспект. Да видя що за джангър се вдига вътре. Емо отказа с думите, че от балерините силно се възбуждал. Аз отидох. Начало 19.00 до 23.30 с два антракта. Нищо особено. Пяха, скачаха, засилваха се, пих шампанско в антракта и ядох бисквити намазани с хайвер.Вътре е тясно с амфитеатрално разположение, като за комитите от върхушката има обособени кабинки. Останах с впечатление, че Горби бе по същото време.
Спомените говорят, че аз пръв бях притежател на компютър. Силна дума за днешните представи. Това бе 8 битов компютър с 48килобайта памет и 3.5мегахерца процесор. Видео и аудиокарта в днешния си вид нямаше, зареждаше се от касетъчен магнетофон. За монитор задължително бе преправян съветски телевизор. Компютрите бяха на база английски "ZX80 Sinclair" с космическите 1350 рубли цена и задължително висене от 2-3 часа на опашка.Чакахме по 4 минути за зареждане на игра с размер от 40килобайта. Стаята ми се превърна в гейм зала. Емо се увлече и след моя консултация стана щастлив обладател на подобна прищявка.
На 17 юни 1992г под ръководството на знамения професор Именитов -аз, Емо, Весо и Красимир защитихме колективна диплома. Моята задача се свеждаше до обобщаване на резултати от тяхни анализи. Бих казал най-лесно се падна на мен. Дипломата ни касаеше железистите кварцити на град Кривой рог. Длъжни бяхме да посетим този украински град в годините на разпад на СССР. Ужасен град. Дълъг 100км и широк едва километър, следващ рудното тяло под земята. Фактически градът се местеше с изкопване на желязото и изоставените жилища приличаха на мъртъв град. Хиперинфлация и червена кал заливаше улиците на този забравен от Бога град На 22 юни аз се прибрах окончателно в България и това прекъсна връзката ми с Емил Солаков. Шестнадесет години по-късно, аз научих истинското име на човек, който бе част от моя живот и верен приятел към даденото време.За мен си такъв, както се именуваш, но ще те запомня като Емил Солаков - момчето с къдравите коси и твоята Люба.
Тогава бяхме само на 22.
19.01.2008
profruit
