На 2009г й оставаха 120ч съществуване. От календара падна поредния лист с дата 27 декември и към 10.30ч сутринта ме събуди звън от телефона. Събрах се набързо и потеглих към Los Andes, където предната вечер отпразнувахме сватба. След час бях там. Сватбарите се бяха веселили до 5.00ч сутринта и имаха омърлушен вид. Всички изтрезняваха с ледена мексиканска бира. Нищо не ми оставаше и аз се присъединих към тях по същия начин. Остатъците храна поделихме между двете международни общини и се получи слята закуска с обед. Идеята трябваше да ни отведе на сватбено пътешествие. Някакви си 400км до някакъв си град La Serena. На ум пресмятах, че ако се движим с 130км/ч ще стигнем не по-късно от 18.30ч вечерта и ще мога да се наспя като пристигна. Подканях ги да тръгваме по-скоро. По план запланувания час на потегляне бе 11.00ч, но както знаех от учебници по география Германия се намира в Европа, а Япония в Азия. След голямо туткане "вдигнахме котви" в 14.00ч. Компасът сочеше север. Когато пресечете екватора ви обхваща чувство за дезориентация. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад, но по обяд свети от север. Нашата цел се следеше от път Ruta 5 и ние подгонихме по него.
Плажът на Punta de Choros
Миденият плаж на Punta de Choros
Isle De Choros
Обратно към Quilicura
Това значеше да платим на 6 бариери такса-път. Магистралата е с две платна и едно тясно аварийно. Загарадена е по цялото й протежение с метална мрежа.Моята оценка е далеч от отлична. Има участъци наречени зона на карабинерите на Чили и там "козирувате" според пътните знаци. Има отбивки от същите карабинери за тежкотоварни автомобили и автобуси. Те са задължени да преминат през тях. В тези отбивки се пуска обучено куче, което души за наркотици. В Чили също присветват с фарове, ако има катаджийски засади, но не спират с палки, ами с жестове на ръце. Никой не видях да пикае на магистралата и по тази причина се сдържах. Обикновено нуждите си провеждате на бензиностанция и в повечето случай са платени. На всяко поредно спиране ми ставаше ясно, че скоро няма да пристигнем. Километражът отчете 400км, а La Serena така и не се появяваше. Името на града е произлязло от езика на племето атакамус. Серена значи морска сирена. Полужена-полуриба.
Умора бе затиснала младоженеца и на всяко спиране той ме питаше как се чувствам. Аз бях в възторг от видяното по пътя и му отговарях по един и същи начин - ако има кой да плаща таксите и горивото ще карам до Мексико. Пътят разсичаше долината на две. По километър два от две му страни градини и изведнъж стръмни планини. Градините бяха лозя или овощни. На места се водеше жътва. Покрай населените места на банкета стояха продавачи на заклани агната и ги размахваха като флагове. Други бяха импровизирали търговски маси и продаваха новогодишни домашни сладки. Сладките бяха завити в хартия, но самите продавачи размахваха дълга тояга с наредени бели ленти от плат. Обикновено млади момичета. Прииждането на автомобил ги вдигаше от стола и те започваха енергично да размахват своите атрактивни пръчки. Получаваше се минаване като на комунистичекса манифестация подлаждана от момичетата на Нешка Робева. В този ден по обяд напичаше яко слънце и наедно правеха слънчева баня. Тарикатите се бяха устроили на сянка под надлезите и размахваха по-големи пръчки. Агне вече си купихме, докато на сладостите клаксонирах. Май само аз го правех.
В един момент магистралата се изравни с брега. Километри тя го следваше. На друг участък пък бяха издигнали огромни вятърни електростанции в продължение на километри. Магистралата не е осветена и движението по нея бе рехаво. Предимно джипове на заможни хора. Аз гледах километража и той навърташе 600-я километър. Радвах се, защото всеки метър в тази посока ме отскъсваше от житейските проблеми. Изведнъж започна спускане и пред нас грейна огромна елха. Не издържах и изпуснах детска въздишка от възхита. Пред мен грееше светлината на два слети града. На Coquimbo и на La Serena. Открояваше се огромен бетонен християнски кръст. Той светеше на кръст в ролята на морски фар с мощните си прожектори. Казах си - пристигнахме. За трети път спряхме на бензиностанция. Часът бе 23.30ч. Разменихме по дума на свеж въздух. По моя преценка се намирахме на географска ширина на южен Египет. Навън бе студено и аз навлякох вълнен пуловер. След 40 минути стигаме бунгалата - бяха успокоителните думи. Мислех, че La Serena e нашата цел, но както винаги узнавах нещата в последния момент.
Младоженецът не издържа и неговото място бе заето от Бени. Чилийците имат някакъв фонетичен проблем с звук Б и звук В и те ги сливат в едно. За тях е проблем да кажат Вени. Бени бе роднина на булката. Тя заяви, че нейния приятел в София й поверявал джип хамър. Така Бени поведе хорото и ме “приспа”. Закова на 65км/час и аз по нея, а по нас останалите. Близо 30км ние се влачихме в нощта и формирахме километрична колона, защото се движехме в двупосочен път. Никой от следващите ни не даде намек на недоволство, те ни търпяха и това ме учудваше. Който можеше - изпреварваше, като пържеше мотора покрай нас. По едно време не издържах и попитах по телефона - защо пълзим? Бени отговори, че й изтръпнали краката и нямала сила да натиска газта. Аха, все пак Бени бе висока колкото мен, но твърдеше, че ръста й е 185см. По едно време отбихме от пътя в ляво и там последва ново спиране. Часовникът показваше 01.00ч сутринта. Ако водех аз, то Бени щеше да кара с протези и определено щяхме да бъдем на границата с Мексико по това време. Бени отстъпи "геврека" на коменданте Андия и тук последва нов студио Х. Навлязохме в истински черен планински път. Сами. Толкова черен, че карах на 2-ра скорост и не повече от 35км/час. Все опит да премина на трета ми наместваше бъбреците над тазобедрената кост и мозъка ми ставаше на таратор. Еврика! Влезнах в гъза на географията. Успокоението бе, че някакъв мистичен дон Хуан по това време трябваше да ни посрещне. В тази тъмна доба моето предвижване бе съпоставимо с преход през Хаимбоаз и Шипка с мулотовка от 1944г. За успокоение минавахме през някакви махали и кучетата на улицата лаеха джипа на коменданте. Ние пътувахме за Punta de Choros. Toва е име на град и означава Точка на черните миди, но на местен жаргон означава още Точка на тарикатите. Бог следеше нашия път и ние пристигнахме благополучно в 02.25ч. Наистина ни посрещна дон Хуан. Той е пенсионер. Всяка тринадесета заплата влагал в Punta de Choros. Купил место, после модерни бунгала и днес на пенсия посреща мераклии. Предимно богати чилийци, немци и швейцарци. Дон Хуан се показа свестен хазяин. Цена на бунгало за нощ бе 70$. Това включва две спални помещения, трапезария, малка кухня с халдилник, WC с душ, газов бойлер и телевизор с кабелна телевизия. Punta de Choros предлага безплатен Wi-Fi и това бе изненада. Дон Хуан ни посрещна любезно, настани и предложи срещу заплащане да подготви закуска. Приехме и паднахме каталясали за сън. Под две вълнени одеяла аз заспах като къпан на брега на океана.
В Punta de Choros има един сезон - вечна пролет. Студено е заради течението на Humboldt. Градът е малък. Широки улици заслани с пясък и миди. Има няколко магазина, които биха осенили с идеи Quentin Tarantino за нов хорор! В този затънтен край всичко се продаваше в пъти по-скъпо от Сантяго. Евтини бяха единствено рапаните. Местните люде се прехранват от океана. Те ловят рапани и миди, и ги продават на износители за Япония. Други са гмуркачи и търсят перли. Дамските украшения от перли в Чили са евтини. Трети разчитат на вялия туризъм. Аз се заинтересувах и дворно място с понятието дом се харчи за 20 000$.
Времето тук ми се стори особено. Сутрините и вечерите - студени и леко влажни. Без топли дрехи не става. До обяд е облачно и по обяд се пуква поносимо слънце. Към 16.30ч захлажда. До обяд океанът е бурен с вълни до 2м, с появата на слънцето птитихва.
На втория ден решихме да отидем на плажа. Плажът е извън града на около 3км. Поведе ни дон Хуан с своя джип. Желателно е джип 4х4, защото пътищата са пясъци и спрете ли - затъвате. Пясъкът на плажа е сиво-черен. Той е много фин. Водата е студена и едва 18'С топла. В нея щъкат всякави обитатели и ако сте смели можете да хванете огромни раци. Комендате хвана един и после го пусна на брега. Чайките го изкълваха на мига. На последната снимка виждате мекотело, наречено морско слънце. Подцених времето. Не се намазах с плажен крем и на другата сутрин се събудих с огнено червено лице. Изгорях до толкова, че ми се свлече кожата от ушите. Нещо случващо ми се за първи път.
Не се стоеше на открито. Пореше студен вятър, нито ставаше да се изкъпем. Към 16.00ч решихме да си ходим. Аз затънах с пикапа и гумите закопаха в пясъка на плажа. Коменданте замина в града да търси въже или трактор. Стоях и чаках неволята. Намерих един счупен пластмасов стол. От краката му си направих лопата. Изрових пясъка, дадох наклон пред гумите и с късмет успях да отцепя. Този път не жалех пикапа. Гонех го по пясъка и той се носеше като на състезанието Париж - Дакар. Привързан от колана аз преодолявах всяко занасяне или подскок на машината. Дон Хуан бе тръгнал на помощ, но всичко привърши с порция бира и печени рапани.
На третия ден ни чакаше Одисеята. Разбрах за корабче, което ще ни повози до близките острови. Записахме се и зачакахме корабчето. Ние бяхме единствените желаещи в този ден. Всички излази в океана бяха отменени, заради високите вълни и мрачното време. По едно време се договорихме с капитана и той отсече по 14$ на човек, не по малко от 16 пътника. Появи се с туба бензин и спасителни жилетки. Не се казвах Леонардо ди Каприо, нито пък се появи Титаник. Облякох жилетката, дори ми стана по-топло. По едно време се появи пластмасова лодка с ямаха мотор. Учудих се. Потеглихме с огромна радост, която след минути бе заменена от огромна уплаха. На кея стои статуя на св. Августин. Молех се да ни покровителства. Навлязохме навътре и вълните ни подхвърляха като кибритена кутийка. Всички си глътнахме граматиката. За капак всяко пресичане на вълна ни заливаше с мощни пръски вода и слънчевите ми очила приеха роля на водни. Бях на последната пейка близо до кърмата и дишах изгорелите газове на ямахата. С сушата ни свързваше само мобилен телефон. Ние напредвахме навътре. По едно време вторият член на екипажа извади руло найлон и ни накара да се омотаем в него. Получи се опаковани туристи. Лодката имаше само две гребла и не ставаше за галера. Моторът изпука и спря. Това събра погледите в точка. Машинистът наля тубата с бензин и докато не запали никой не отдъхна, защото зад борда се блъскаха до два метра черни вълни. Убеден бях, че всички бяха прежалили билетите и бяха съгласни да обърнем към брега. По средата по-слабите не издържаха и издрайваха.. След 50 мин лашкане в океана ние пристигнахме до първия остров. Той стана завет за нашето корито и това малко ни успокои. Островите са три на брой и се водят резерват. Поддържат ги финансово швейцарци. На острова видяхме естествените му обитатели. Пингвини, четири вида корморани, чайки, морски орли. Морски лъвове, делфини. Морските лъвове живеят като араби. Всеки мъжки свива гнездо до четири женски към себе си. Разбира се, че района им миришеше на морски лъвове. Търпи се. Потентни животни. Островите имат имена и се продават. Цената им върви от 110 000$ до 250 000$ (колкото цена на апартамент в Ашдод). Най-малкият остров се нарича Морски лъв, защото камъните наподобяват глава на това животно, другият е остров на дамите (isle Damos) и разбира се isle Choros.
На обяд картината се повтори. Слънцето проби и океанът утихна. Последна част от разходка с лодка бе да посетим басейна на делфините. Те бяха лениви и сигурно не знаеха за акробатчините възможности на опитомените им братя в цирка. Удостояваха ни с поява на гърба си и отново се гмуркаха, като наобиколиха лодката ни. Заобиколихме острова и се прибрахме. След нас движеше група немци. На кея ни причака малка изненада. Появи се чичко с "билетчета за баня" и поиска от всеки по 10$, заради видяното на островите. Немците вдигнаха скандал и май не платиха, но на нас не се размина. Прибрахме се в бунгалата на дон Хуан и ни очакваше нова изненада. Апаши оглозгали електропровода. Това ни лиши от електричество и решихме да се отбием в съседния ресторант “Ерман” на нашата улица. Отново рапани и миди, които игнорирах и вечерях салата с макарони. Последната атракция бе мидения плаж. Той с намираше в противоположна посока на главния плаж. Плаж само от миди и рапани. Дон Хуан отново ни поведе.
В тихия океан виреят водорасли, дълги до 10м. Те са тъмно кафяви на цвят. Дават плод подобно на чушка. Тя се яде. Извличате такова водорасло от океана, скубете чушката и я ядете сурова. Притежава вкус на кисела краставичка.
Следващият ден отново бе без електричество и решихме, да си ходим. Решението бе да видим град La Serena. Предполагам около двумилионен град. Той е търговско пристанище преди всичко. Има джамия и местните мюсюлмани са палестинци. Снимките са от телефон, в движение през прозореца на автомобила. Градът има европейска фасада покрай плажа и навътре е бедна картина. На един от паркингите има базар и там си купих индианска жилетка. Продавачът бе симпатичен индианец, много любезен и мил.
Умора бе затиснала младоженеца и на всяко спиране той ме питаше как се чувствам. Аз бях в възторг от видяното по пътя и му отговарях по един и същи начин - ако има кой да плаща таксите и горивото ще карам до Мексико. Пътят разсичаше долината на две. По километър два от две му страни градини и изведнъж стръмни планини. Градините бяха лозя или овощни. На места се водеше жътва. Покрай населените места на банкета стояха продавачи на заклани агната и ги размахваха като флагове. Други бяха импровизирали търговски маси и продаваха новогодишни домашни сладки. Сладките бяха завити в хартия, но самите продавачи размахваха дълга тояга с наредени бели ленти от плат. Обикновено млади момичета. Прииждането на автомобил ги вдигаше от стола и те започваха енергично да размахват своите атрактивни пръчки. Получаваше се минаване като на комунистичекса манифестация подлаждана от момичетата на Нешка Робева. В този ден по обяд напичаше яко слънце и наедно правеха слънчева баня. Тарикатите се бяха устроили на сянка под надлезите и размахваха по-големи пръчки. Агне вече си купихме, докато на сладостите клаксонирах. Май само аз го правех.
В един момент магистралата се изравни с брега. Километри тя го следваше. На друг участък пък бяха издигнали огромни вятърни електростанции в продължение на километри. Магистралата не е осветена и движението по нея бе рехаво. Предимно джипове на заможни хора. Аз гледах километража и той навърташе 600-я километър. Радвах се, защото всеки метър в тази посока ме отскъсваше от житейските проблеми. Изведнъж започна спускане и пред нас грейна огромна елха. Не издържах и изпуснах детска въздишка от възхита. Пред мен грееше светлината на два слети града. На Coquimbo и на La Serena. Открояваше се огромен бетонен християнски кръст. Той светеше на кръст в ролята на морски фар с мощните си прожектори. Казах си - пристигнахме. За трети път спряхме на бензиностанция. Часът бе 23.30ч. Разменихме по дума на свеж въздух. По моя преценка се намирахме на географска ширина на южен Египет. Навън бе студено и аз навлякох вълнен пуловер. След 40 минути стигаме бунгалата - бяха успокоителните думи. Мислех, че La Serena e нашата цел, но както винаги узнавах нещата в последния момент.
Младоженецът не издържа и неговото място бе заето от Бени. Чилийците имат някакъв фонетичен проблем с звук Б и звук В и те ги сливат в едно. За тях е проблем да кажат Вени. Бени бе роднина на булката. Тя заяви, че нейния приятел в София й поверявал джип хамър. Така Бени поведе хорото и ме “приспа”. Закова на 65км/час и аз по нея, а по нас останалите. Близо 30км ние се влачихме в нощта и формирахме километрична колона, защото се движехме в двупосочен път. Никой от следващите ни не даде намек на недоволство, те ни търпяха и това ме учудваше. Който можеше - изпреварваше, като пържеше мотора покрай нас. По едно време не издържах и попитах по телефона - защо пълзим? Бени отговори, че й изтръпнали краката и нямала сила да натиска газта. Аха, все пак Бени бе висока колкото мен, но твърдеше, че ръста й е 185см. По едно време отбихме от пътя в ляво и там последва ново спиране. Часовникът показваше 01.00ч сутринта. Ако водех аз, то Бени щеше да кара с протези и определено щяхме да бъдем на границата с Мексико по това време. Бени отстъпи "геврека" на коменданте Андия и тук последва нов студио Х. Навлязохме в истински черен планински път. Сами. Толкова черен, че карах на 2-ра скорост и не повече от 35км/час. Все опит да премина на трета ми наместваше бъбреците над тазобедрената кост и мозъка ми ставаше на таратор. Еврика! Влезнах в гъза на географията. Успокоението бе, че някакъв мистичен дон Хуан по това време трябваше да ни посрещне. В тази тъмна доба моето предвижване бе съпоставимо с преход през Хаимбоаз и Шипка с мулотовка от 1944г. За успокоение минавахме през някакви махали и кучетата на улицата лаеха джипа на коменданте. Ние пътувахме за Punta de Choros. Toва е име на град и означава Точка на черните миди, но на местен жаргон означава още Точка на тарикатите. Бог следеше нашия път и ние пристигнахме благополучно в 02.25ч. Наистина ни посрещна дон Хуан. Той е пенсионер. Всяка тринадесета заплата влагал в Punta de Choros. Купил место, после модерни бунгала и днес на пенсия посреща мераклии. Предимно богати чилийци, немци и швейцарци. Дон Хуан се показа свестен хазяин. Цена на бунгало за нощ бе 70$. Това включва две спални помещения, трапезария, малка кухня с халдилник, WC с душ, газов бойлер и телевизор с кабелна телевизия. Punta de Choros предлага безплатен Wi-Fi и това бе изненада. Дон Хуан ни посрещна любезно, настани и предложи срещу заплащане да подготви закуска. Приехме и паднахме каталясали за сън. Под две вълнени одеяла аз заспах като къпан на брега на океана.
В Punta de Choros има един сезон - вечна пролет. Студено е заради течението на Humboldt. Градът е малък. Широки улици заслани с пясък и миди. Има няколко магазина, които биха осенили с идеи Quentin Tarantino за нов хорор! В този затънтен край всичко се продаваше в пъти по-скъпо от Сантяго. Евтини бяха единствено рапаните. Местните люде се прехранват от океана. Те ловят рапани и миди, и ги продават на износители за Япония. Други са гмуркачи и търсят перли. Дамските украшения от перли в Чили са евтини. Трети разчитат на вялия туризъм. Аз се заинтересувах и дворно място с понятието дом се харчи за 20 000$.
Времето тук ми се стори особено. Сутрините и вечерите - студени и леко влажни. Без топли дрехи не става. До обяд е облачно и по обяд се пуква поносимо слънце. Към 16.30ч захлажда. До обяд океанът е бурен с вълни до 2м, с появата на слънцето птитихва.
На втория ден решихме да отидем на плажа. Плажът е извън града на около 3км. Поведе ни дон Хуан с своя джип. Желателно е джип 4х4, защото пътищата са пясъци и спрете ли - затъвате. Пясъкът на плажа е сиво-черен. Той е много фин. Водата е студена и едва 18'С топла. В нея щъкат всякави обитатели и ако сте смели можете да хванете огромни раци. Комендате хвана един и после го пусна на брега. Чайките го изкълваха на мига. На последната снимка виждате мекотело, наречено морско слънце. Подцених времето. Не се намазах с плажен крем и на другата сутрин се събудих с огнено червено лице. Изгорях до толкова, че ми се свлече кожата от ушите. Нещо случващо ми се за първи път.
Не се стоеше на открито. Пореше студен вятър, нито ставаше да се изкъпем. Към 16.00ч решихме да си ходим. Аз затънах с пикапа и гумите закопаха в пясъка на плажа. Коменданте замина в града да търси въже или трактор. Стоях и чаках неволята. Намерих един счупен пластмасов стол. От краката му си направих лопата. Изрових пясъка, дадох наклон пред гумите и с късмет успях да отцепя. Този път не жалех пикапа. Гонех го по пясъка и той се носеше като на състезанието Париж - Дакар. Привързан от колана аз преодолявах всяко занасяне или подскок на машината. Дон Хуан бе тръгнал на помощ, но всичко привърши с порция бира и печени рапани.
На третия ден ни чакаше Одисеята. Разбрах за корабче, което ще ни повози до близките острови. Записахме се и зачакахме корабчето. Ние бяхме единствените желаещи в този ден. Всички излази в океана бяха отменени, заради високите вълни и мрачното време. По едно време се договорихме с капитана и той отсече по 14$ на човек, не по малко от 16 пътника. Появи се с туба бензин и спасителни жилетки. Не се казвах Леонардо ди Каприо, нито пък се появи Титаник. Облякох жилетката, дори ми стана по-топло. По едно време се появи пластмасова лодка с ямаха мотор. Учудих се. Потеглихме с огромна радост, която след минути бе заменена от огромна уплаха. На кея стои статуя на св. Августин. Молех се да ни покровителства. Навлязохме навътре и вълните ни подхвърляха като кибритена кутийка. Всички си глътнахме граматиката. За капак всяко пресичане на вълна ни заливаше с мощни пръски вода и слънчевите ми очила приеха роля на водни. Бях на последната пейка близо до кърмата и дишах изгорелите газове на ямахата. С сушата ни свързваше само мобилен телефон. Ние напредвахме навътре. По едно време вторият член на екипажа извади руло найлон и ни накара да се омотаем в него. Получи се опаковани туристи. Лодката имаше само две гребла и не ставаше за галера. Моторът изпука и спря. Това събра погледите в точка. Машинистът наля тубата с бензин и докато не запали никой не отдъхна, защото зад борда се блъскаха до два метра черни вълни. Убеден бях, че всички бяха прежалили билетите и бяха съгласни да обърнем към брега. По средата по-слабите не издържаха и издрайваха.. След 50 мин лашкане в океана ние пристигнахме до първия остров. Той стана завет за нашето корито и това малко ни успокои. Островите са три на брой и се водят резерват. Поддържат ги финансово швейцарци. На острова видяхме естествените му обитатели. Пингвини, четири вида корморани, чайки, морски орли. Морски лъвове, делфини. Морските лъвове живеят като араби. Всеки мъжки свива гнездо до четири женски към себе си. Разбира се, че района им миришеше на морски лъвове. Търпи се. Потентни животни. Островите имат имена и се продават. Цената им върви от 110 000$ до 250 000$ (колкото цена на апартамент в Ашдод). Най-малкият остров се нарича Морски лъв, защото камъните наподобяват глава на това животно, другият е остров на дамите (isle Damos) и разбира се isle Choros.
На обяд картината се повтори. Слънцето проби и океанът утихна. Последна част от разходка с лодка бе да посетим басейна на делфините. Те бяха лениви и сигурно не знаеха за акробатчините възможности на опитомените им братя в цирка. Удостояваха ни с поява на гърба си и отново се гмуркаха, като наобиколиха лодката ни. Заобиколихме острова и се прибрахме. След нас движеше група немци. На кея ни причака малка изненада. Появи се чичко с "билетчета за баня" и поиска от всеки по 10$, заради видяното на островите. Немците вдигнаха скандал и май не платиха, но на нас не се размина. Прибрахме се в бунгалата на дон Хуан и ни очакваше нова изненада. Апаши оглозгали електропровода. Това ни лиши от електричество и решихме да се отбием в съседния ресторант “Ерман” на нашата улица. Отново рапани и миди, които игнорирах и вечерях салата с макарони. Последната атракция бе мидения плаж. Той с намираше в противоположна посока на главния плаж. Плаж само от миди и рапани. Дон Хуан отново ни поведе.
В тихия океан виреят водорасли, дълги до 10м. Те са тъмно кафяви на цвят. Дават плод подобно на чушка. Тя се яде. Извличате такова водорасло от океана, скубете чушката и я ядете сурова. Притежава вкус на кисела краставичка.
Следващият ден отново бе без електричество и решихме, да си ходим. Решението бе да видим град La Serena. Предполагам около двумилионен град. Той е търговско пристанище преди всичко. Има джамия и местните мюсюлмани са палестинци. Снимките са от телефон, в движение през прозореца на автомобила. Градът има европейска фасада покрай плажа и навътре е бедна картина. На един от паркингите има базар и там си купих индианска жилетка. Продавачът бе симпатичен индианец, много любезен и мил.
Край
Здравей!
Само пробвам дали мога да публикувам коментари
Мда, оправил си го - благодаря, за което.
Много усмивки и оздравявай :)