За 5 години студентство в Москва аз не успях да опозная районите (кварталите) на съветската столица. Не се налагаше да ходя там. В тези времена Москва бе 10млн жители, а събота и неделя набъбваше до 12млн.

В Чили живеят 16млн, като 80% е градско население. Това е респектиращо. Сантяго дава подслон на 6.5млн, което също кове внимание. Проблемът на тези земи е, че са с висока сеизмична дейност и земетресенията там са чести.

Реших да наблегна на графиката в поредната публикация по темата, отколкото да преписвам суха статистика от интернет. Това всеки може сам за себе си да направи. Разликата тогава и сега е, че снимките горе показват нещата които са ме впечатлили в рамките на 10-дневния престой в чилийската столица.

Да си призная решението ми бе да пиша едва при проявен интерес към публикацията. Ти падна в капана и ето на - всичко тече по план. Бях в музея на инките, но там не е позволено да се снима. Престъпих забраната, но снимките са ужасни. Вижда се отражение на светкавицата и са много криви, неудачни. Музеят представя сечива, носии, снимки на племената инки.

Нека се върнем към снимките, които разделих на групи чрез водещо заглавие.

Дворецът е действащ и днес. Може да бъде посетен от турист след предварителен запис. Аз не успях да вляза вътре, но пък се снимах с гвардейците за спомен. Те приеха с радост молбата за снимка и се изпънаха подобаващо за представителни гвардейци, дори се усмихваха. Явно за тях това е ежедневие от всекидневните туристи. От снимката не се вижда добре, но пред фасадата на двореца има улица и тя е обичайна за движението. В този дворец е извършен преврата и от входната му арка на вътре се виждаха по стените следи от шрапнели. Генерал Пиночет го е атакувал с самолети. Снимките от кулата ENTEL и спускаш отгоре на долу, на 5-та и 6-та снимка ще видиш четвъртита сграда с дупка в средата. Това е двореца погледнат отгоре.

Снимката под двореца е министерство, следващата на хотел и следват статуя на президент ръководил Чили до 1970. Тази площ навред е парк, а под него подземен правителствен гараж.

По лична съпоставка на нещата Чили е с три пъти по-нисък стандарт от Израел. На кантар слагам заплатите и цените на стоките и услугите, но с сигурност мога да кажа, че Чили е с най-висок стандарт в Южна и въобще Латинска Америка. Най-бедна държава е Парагвай, а най-опасна е Колумбия. Там ме зарекоха по никакъв повод да не ходя.

Центърът на Сантяго

Столичани са много напред с материала и това правило важи за Чили. Проблем е паркирането и това е довело до разпределение на всеки метър да бъде превърнат в платен паркинг. Автомобилите в Чили са евтини, да не кажа много евтини. Автопаркът е нов, като преобладава малолитражки азиатско производство. Обикновено паркинга струва 5$ плюс половин бакшиш за арендатора. На практика намирате място за паркиране и веднага се пръква нещо като регулировчик. Той ви посреща, той ви помага да маневрирате, той ви изпраща и съответно чака своя бакшиш. Вниманието им понякога дразнеше, защото помощта се съпоставяше с паркиране на звезден крайцер. Паркирахме в центъра и след излизане от автомобила снимах първата снимка. На преден план се виждат художници, които рисуват портрети на минувачи. Сградите до една за сиви или потънали в сива пепел, витрините и стъклата по етажите също. Gotham city си казах и обяснението е, че града страда от смог зимно време. Сградата с конника нямам идея каква е, но следващата снимка е парка на центъра. По това време имаше някакви митингуващи и лаеха по мегафоните. Течеше втори тур за президентски избори. Предупредиха ме, че това оживено място е опасно и майките да наглеждат малките си деца. Опасенията са отвличане, което ми звучеше стряскащо. На следващата снимка на заден план е уловен туристическия червен автобус. Той е двуетажен. Билетът му струва 36$ и вози цял ден за тази цена. Можете да слизате и качвате колкото пъти пожелаете, да речем заради покупка, тоалет. Следва централна поща и катедралата под нея. Катедралата е строена в началото на 1812г. Фасадата й нарочно не се чисти, за да има автентичен вид. Пред вратите й имаше много просяци и бомжове.

Просяците в Сантяго са нормално явление. По облеклото им може да се съди, че някои са превърнали просенето в професия. На оживена улица виждах жена, която пееше на плейбек арии. Акумулатор, озвучително тяло с усилвател и отгоре MP3-ка. Други с малки бебета на ръце и предполагам, че бяха перуанци или боливийци, защото рязко се различава по черти на лицето.

За катедралата признавам, че останах без думи. Пищна, огромна и подобна няма конкуренция в Израел. Светкавицата на любителския ми апарат не може да предаде видяното. Чилийците са основно католици, но хората с които се запознах не бих казал, че са вярващи, иначе на летището видях обособена стая за християнски молитви, а още в парковете на всеки квартал малки будки оформени като параклисчета. Вътре статуя на Дева Мария. Разводът в Чили е труден процес, а абортите - забранени. Един доктор-медик тук получава в рамките на 5000$ заплата и едва ли ще рискува заради анонимен аборт положението си.

Кулата на ENTEL

Кулата е от бетон и има дълга история на строеж. Тя е 24 етажа висока. До 17-ти по един асансьор, а нагоре с асансьор за двама. На 22-я етаж ръководството си устройва банкети и бяха любезни след предварителен запис да ни пуснат. Панорамата е възхитителна и тогава си дадох сметка, че Сантяго не се шегува като град. Да, качеството не е добро, заради двойните напрашени стъкла. Отсреща се виждаше конкурентна кула на оператор купен от италианци.

Камъните падат e малък квартал, който привлича с ниски цени. Стискаш портфейла близо до себе си и се блъскаш като шоп в трамвай. Китайци почти няма тук. Чили води успешна политика на протекция на производството. Трикотажа и кожените им изделия са на висота и на тръгване си тръгнах с куфар в повече. Особеното е, че след покупка на стока тя се пакетира в фирмена найлонка, която се запечатва с фирмен скоч. На входа на големи магазини стои стража. Наричам ги така, защото някои от тях бяха въоръжени с револвери и всички носеха бронежилетки. Ако по случайност пакета не е запечатан при вход в магазина, гарда поемаше грижи. Вадеше своя ролка скоч и запечатваше найлонката. Явно този квартал имаше специфично отношение към чистотата и всеки един буквално мяташе на земята. Било опаковки, било пластмасови бутилки с изпита охлаждаща напитка. Аз метнох само една невинна опаковка от дъвка (чикле). Снимах си наред и никой не се противи, никой не ми се озъби. Амбулантна търговия тук върви с пълна сила. Къде ти падне и как ти падне. Вадиш една черга и отгоре и намяташ пинизите. Особеност е, че има мобилни търговци и те се движат в градската автобусна мрежа гратис. Автобусите са бразилско изпълнение, с немски мотори и чилийска сглобка, но имаше доста избушени и тогава си мислих - а как ли е в Мексико? В автобусите няма климатик и в горещите дни предната врата е отворена в движение. През нея се влиза и се таксува само с магнитна карта. Направих два - три тигела с градски автобус. В автобуса можеш да си купиш минерална вода, сладолед, медицински лепенки, цигари, зарядно за телефон, според спецификацията на търгаша. Имаше и гастрольори-просяци. Някои пееха революционни песни, други арии. Пътуваш, влиза някаква жена спортно облечена, изстрелва нещо като картечница реч-прелюдия и запява венсеремос. И ти пътуваш към революцията и победата в течение на километри. Всички мълчат, гледат наведено, а тя пее с блуждаещ поглед. После си сваля капата и тръгва да проси. 200 песо е добра цена или се правиш на мотика.

По централните улици

За тях имам само една съпоставка. Това за мен бе стъргалото на Пловдив 1990г. Фасадите имаха вид на строителство от този период. Магазините по тези улици са дрешници, обувки или заведения. Обувките преливаха, особено дамските. Бездомни кучета са нормално явление, както и ваксаджии, нещо което си спомних от детските ми години. Кръстовищата на централните улици се управляват от светофари, но самите те са налепени с тротоарни плочки, което не ми се връзваше с моите понятия. Такситата им са някакъв модел на нисан. Боядисани отровно черно с жълт таван, което усилваше отблъскващия ефект на евтина катафалка.

Аз живеех в Киликура. Да го наречем Младост 10 за София. До центъра на Сантяго се стига по вътрешна магистрала, която те таксува три пъти по 180 песо в една посока. Разбира се показаното е добрата страна на медала, защото имаше квартали, които смазваха с своята бедност. Бидонвили, бараки и импровизации на домове от подръчни материали. За тях ми казаха по-добре да не ходя, особено нощем.

Хълм св. Христофор Колумб

Последната с сувенирите, пропускаме над нея и следващата. Там се вижда хълм Ренка и кръста отгоре. Ренка е хълма на Киликура.

Изкачването на Колумб става пеша или ред за влакчето. Близо час и половина чаках на опашка срещу билет от 7$. Влакчето е композиция от 4 вагона. Те се теглят от въже, няма мотриса и наклона е над 30'. Композициите са две и се разминават в средата на пътя. Изчаква се в двете посоки набиране на пътници и тогава става предвижването. Горе има две тераси с сувенири и барчета, парк за разходка, панорамни монокли, следва малка църква и изкачване по стълба към статуята на Дева Мария. Фундаментът на статуята е обособено помещение и вътре има разпятие, но входната врата бе заключена. В подножието има базар, който прелива в битак. Заради девата тук има невероятно стълпотворение от туристи, а няколко преки от това място е музея на Пабло Неруда. Поет, живял като бохем в престижна къща. И така...